Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Лорн помисли доста, после прибра пергамента в калъфа, затвори капачката и го пъхна в палтото си.
— Кой знае за това?
— Вие, аз — отговори архиварят — и той — добави, като почеса Исарис по главата.
Ониксовите гвардейци погребаха Вард два дни по-късно в едно малко гробище в квартала „Кехлибарената ябълка“, където старият ковач беше купил къщата си. Те сами изкопаха замръзналата земя. Цяла нощ бдяха поред. И сами спуснаха ковчега в тясната, замръзнала по краищата яма.
„Нито свещеник, нито речи“ — беше казал Вард.
Желанието му бе зачетено.
Облечени в ризниците си, Лорн и останалите стояха прави и мълчаливи в пустото гробище, под ниското сиво небе. В погледите им се четеше болка. Гърлата им бяха свити.
— Той трябваше да почива в Цитаделата — рече Лорн тихо. — В гробището на квартала на меча.
— Той не би желал това — възрази Нае. — Тук ще почива в мир. Той… Той…
Тя не довърши и дълго мълча, Лорн стоеше до нея и също мълчеше, от уважение към чувствата ѝ.
После тя въздъхна дълбоко и като гледаше право пред себе си, рече:
— В нощта на пожара, когато те намерих полумъртъв в Черната кула…
— Да?
Подозираше какво ще му каже тя.
— Не те освободих аз.
Той кимна. Знаеше.
— Ти беше прикован към пейката за дланите — продължи Нае. — Изпрати ме да търся клещи в сайванта, но вратата беше заключена. Трябваше да я разбия. Това ми отне време. Твърде много време. И когато се върнах към главната кула, те видях да излизаш от пламъците. Пироните още стърчаха от дланите ти. Беше се освободил сам и очите ти бяха черни, черни като… Почти лъщяха. Погледна ме, но не ме видя. Беше страшно. После направи две крачки и се строполи.
Изведнъж на Лорн му стана студено.
Значи така Тъмнината му беше спасила живота първия път.
— Защо ми го казваш чак сега?
— Не зная.
Хълцане я задуши.
Тогава Лорн я взе в прегръдките си и я остави да се наплаче на воля под снега, който започваше да вали.
Краят на зимата на 1548 година
Обсадата на Арканте
Онова, което бе изречено тази нощ, дълго остана в тайна. Но принц Ирдел се бе уморил да изпълнява дълга си с постоянство и вярност и в своя щета. А мъдростта му не беше ни леност, ни подлост.