Тай-пан
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #2
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаела Михайлова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Тай-пан». Краткое содержание книги:
Влезе в просторна стая. Мебелировката не бе пълна: столове и дивани, каменен под и картини на Куанс, дебели килими, празно огнище. До един от прозорците седеше Сара на стол с висока облегалка, с плетено бамбуково ветрило в ръка. Гледаше го втренчено.
— Здравей, Сара.
— Здравей, Дърк.
— Как е Карин?
— Умря.
Очите на Сара бяха бледосини и немигащи, лицето — розово и лъснало от пот. Косата й бе прошарена, лицето — състарено.
— Съжалявам. Много съжалявам — промълви той.
Сара люлееше механично ветрилото си. Лекият ветрец духна в лицето й тънко кичурче коса и тя не го махна.
— Кога се случи това?
— Преди три дни. Може би два — каза тя с бездушен глас. — Не знам.
Ветрилото продължаваше да се люшка сякаш по инерция.
— Как е бебето?
— Все още е живо. Локлин е все още жив.
Струан изтри капчица пот от лицето си.
— Ние първи се върнахме от Кантон. Изгориха Селцето. Точно преди да заминем. Току-що пристигам.
— Видях катера ти, когато акостира.
— Къде е Роб? — попита Струан.
Тя посочи вратата с ветрилото си и той видя колко бяха изтънели китките й, на които се очертаваха изпъкнали вени.
Струан влезе в спалнята. Стаята бе голяма, а балдахинът над леглото — направен по негов собствен десен.
Роб лежеше в леглото със затворени очи, лицето му беше сиво и изпито върху потъналата в пот възглавница.
— Роб? — повика го Струан. Но очите не се отвориха и устните останаха леко разтворени. Сърцето на Струан се сви.
Докосна лицето на брат си. Студено. Мъртвешки студено.
Наблизо излая куче, в прозореца се блъсна муха. Струан се извърна и излезе от стаята, като затвори тихо след себе си.
Сара все още седеше на стола с високата облегалка. Ветрилото се люшкаше бавно. Напред-назад, напред-назад.
Изпита злоба към нея за това, че не му каза веднага.
— Роб умря преди час — промълви тя. — Два-три часа или час. Не помня. Преди да умре, ме помоли да ти кажа. Мисля, че беше сутринта. Или през нощта. Не, сутринта. Думите му бяха: „Кажи на Дърк, че никога не съм искал да бъда тай-пан.“
— Ще направя каквото е необходимо, Сара. Не е зле ти и децата да се качите на „Рестинг клауд“.
— Аз затворих очите му. Затворих и очите на Карин. Кой ще затвори твоите очи, тай-пан? А моите?
Той уреди всички формалности и после тръгна по лекия наклон към къщата си. Спомняше си първия ден, когато Роб пристигна в Макао.
„Дърк! Край на тревогите ти. Пристигнах! — бе казал Роб с чудната си усмивка. — Ще разбием Ост Индия къмпани и ще заличим Брок. Ще заприличаме на едри земевладелци и ще положим началото на династия, която ще управлява Азия завинаги! Има едно момиче, за което ще се женя — Сара Макглен! Тя сега е на шестнайсет и ние сме сгодени. След две години ще се оженим.“
Кажи ми, Боже, в какво грешим? Как? Защо се променят хората? Как става така, че добротата, младостта, нежността и любовта се превръщат в кавги, насилие, омраза и болка? И защо? Защото така става винаги. Така стана със Сара, с Роналда. И същото ще стане с Кълъм и Тес. Защо?
Беше стигнал до портата на високата стена, която ограждаше къщата му. Отвори я и погледна. Всичко бе смълчано — злокобна тишина. Думата „малария“ задуши мозъка му. Високите бамбуци се поклащаха на лекия вятър. Градината сега бе цялата засадена: цветя, храсти, прехвърчаха пчели.
Тръгна нагоре по стълбите и отвори вратата. Но не влезе веднага. Застана на прага и се ослуша. Нямаше приветствен смях, приглушено напевно бъбрене на слуги. Къщата бе осезаемо празна.
Погледна барометъра — 29,8 инча, хубаво време.
Тръгна бавно по коридора. Във въздуха се носеше странна миризма на тамян. Забеляза прах там, където никога не беше имало преди това.
Отвори вратата на спалнята на Мей-мей. Леглото бе оправено, а стаята — необичайно спретната и подредена.
Стаята на децата бе празна. Нито легла, нито играчки.
После я видя през прозореца. Излезе от задната част на градината с цветя в едната си ръка и оранжево чадърче в другата, което засенчваше лицето й. В следващия миг той бе вече отвън и тя в ръцете му.
— По дяволи, тай-пан, смачка цветята ми. — Мей-мей остави цветята и обви врата му с ръце. — Откъде идваш, айейа? Тай-пан, много силно ме притискаш! Моля. За какво лице толкова странно?
Той я вдигна на ръце и седна на една пейка на слънце. Тя остана доволно сгушена в него, сгрята от неговата сила и облекчение, че я вижда.
Тя вдигна очи и му се усмихна.
— Така. Аз значи липсвам фантастично, айейа?
— Липсваше ми фантастично, айейа.
— Добре. Защо ти толкова нещастен? И за какво, кога аз те вижда, ти като дух?