Избрани творби в два тома. Том втори

�раха не от болестите си, а от престарялост в гъсталака от розови храсти, по въпреки всичко беше с толкова бистър ум и тъй упорит, че всеки път, когато му поставяхме неотложния въпрос за неговия наследник, не успявахме да измъкнем от него нищо друго освен уклончиви отговори и протакане, защото той казваше, че да мисли човек за света след себе си, било също толкова тленно, както и самата смърт, по дяволите, какво значение има, след като в края на краищата, когато умра, ще дойдат пак политиците, за да си разделят плячката, както стана по време на испанците, ще видите, казваше той, ще разпределят пак всичко между свещениците, гринговците и богаташите, а на бедняците нищо, разбира се, защото те винаги ще си останат такива маркототевци, че в деня, в който лайната имат някаква стойност, бедните ще почнат да се раждат без дупета, ще видите, че е така, рече той, като цитираше някого от времето на своето величие, дори се подиграваше със самия себе си, като казваше, задавяйки се от смях, че за трите дена, през които ще бъде мъртъв, не си струвало да го карат до Йерусалим, за да го погребат в светия гроб, и слагаше край на цялото недоразумение с последния аргумент, че нямало значение дали нещо тогава не е било истина, дявол да го вземе, с времето ще стане. Имаше право, защото в наше време нямаше никой, който да постави под съмнение правдоподобността на неговата история, нито някой, който можеше да я докаже или опровергае, щом като не бяхме способни дори да установим самоличността на неговото тяло, и нямаше друго отечество освен това, което той беше създал по свой образ и подобие с промененото от него пространство и коригираното от предначертанията на абсолютната му воля време, възобновено от него още в най-смътното начало на неговата памет, докато бродеше без посока из дома на безчестието, в който никога не е спал щастлив човек, докато хвърляше шепи царевични зърна на кокошките, които кълвяха около хамака му, и изкарваше слугите от кожата с готовите заповеди, донесете ми лимонада с парчета лед, която оставяше недокосната до ръката му, махнете този стол оттук и го сложете там, слагаха го там и отново го слагаха на мястото му, за да удовлетворят с този мъничък жест мъждукащия огън на неговия огромен порок да заповядва, като разсейваше ежедневното безделие на властта си с търпеливото ровене в беглите мигове на далечното си детство, докато сънливо клюмаше глава под сейбата в двора, събуждаше се внезапно, когато успяваше да улови някой спомен като детайл от безграничната главоблъсканица на отечеството преди него, голямото химерично отечество, без брегове, царство от мангови гори с бавни салове и пропасти от времената преди него, когато мъжете са били толкова смели, че ловели крокодили с голи ръце и само с една тояга, която им пъхвали в устата, ей така, обясняваше ни той, като поставяше показалеца си на небцето, разказваше ни как на един разпети петък усетил воя на вятъра и миризмата на пърхот на вятъра и видял черните облаци от скакалци, които помрачиха небето по пладне и стрижеха всичко, което срещнеха на пътя си, и опустошаваха всичко, а светлината едва мъждукала, както в навечерието на сътворението на света, защото той беше преживял онова бедствие, беше видял низ от обезглавени петли, окачени за краката, и кръвта им се оцеждала капка по капка от стряхата на една къща с голяма и порутена тераса, където току-що била умряла една жена, той вървял до майка си, държал я за ръката, бос след парцаливия труп, който носели да погребат без ковчег в една тарга, блъскана от вихрушката от скакалци, защото такова било отечеството тогава, нямахме дори ковчези за мъртвите, нищо, той видял как един човек искал да се обеси с въже, вече използувано от друг, който се обесил на едно дърво на градския площад, но изгнилото въже се скъса преждевременно и клетият човек агонизираше на площада за ужас на госпожите, които излизаха от служба, но не умря, съживиха го с тояги, без да си направят труда да го попитат кой е, защото по онова време никой не знаеше кой какъв е, ако не се бяха виждали в черквата, сковаха му глезените в дървени китайски букаи и го оставиха на слънцето и вятъра заедно с други другари по страдание, защото в онези времена на консерваторите господ командуваше повече от правителството, това бяха тежки за отечеството времена, преди той да даде заповед да се отрежат дърветата на градските площади, за да предотврати ужасния спектакъл с неделните обесвания, забрани публичното излагане на дръвника, погребенията без ковчег, всичко, което можеше да събуди в паметта спомена за позорните закони от времето преди неговата власт, беше построил железницата в планините, за да сложи край на позора с уплашените мулета по ръбовете на пропастите, които носеха на гръб роялите за маскен-баловете в кафеените чифлици, защото той беше свидетел също и на бедствието с трийсетте рояла, които се бяха разбили на парчета в една пропаст и за които се беше говорило и писало толкова много, дори в чужбина, въпреки че само той би могъл да даде достоверни показания, защото случайно надникнал от прозореца точно в момента, когато се подхлъзнало последното муле и повлякло останалите в пропастта, тъй че никой не бе чул по-добре от него уплашения рев на падналия в пропастта керван и безкрайния акорд на пианата, които падаха заедно с него и звучаха самотно в пространството, шеметно устремени към дъното на едно отечество, което по онова време беше като всичко останало преди него, необятно и несигурно до такава степен, че беше невъзможно да се разбере ден ли беше или нощ в онази мъгла от топли изпарения в дълбоките клисури, където се бяха разбили на пух и прах внесените от Австрия пиана; той беше видял това и много други неща от онзи далечен свят, макар че дори самият той не би могъл да каже точно, без известно съмнение, дали наистина бяха негови лични спомени, или беше чувал да ги разправят в ония тежки нощи, когато лежеше повален от треска по време на войната, или дали случайно не ги беше виждал на гравюрите в книгите за пътешествия, пред които беше стоял в захлас часове наред през спокойните мигове на властта, но всичко това няма значение, дявол да го вземе, ще видите, че с течение на времето ще стане истина, казваше той, убеден, че истинското му детство не е било тая тиня от смътни спомени, които възкръсваха само когато запушеха питите кравешки тор, а след това ги забравяше завинаги; в действителност го бе изживял в спокойния вир на моята единствена и законна съпруга Летисия Назарено, която всеки следобед от два до четири го слагаше да седне на един училищен чин под сенника от цъфнали фунийки, за да го учи да чете и пише, тя беше вложила цялото си упорство на послушница в това героично начинание и той й беше отговорил със страхотното си старческо търпение, с ужасната амбиция на безграничната си власт, с цялото си сърце, тъй че декламираше от сърце: липата в гората, латинка в градинка, бели тополи, декламираше, но нито той се чуваше, нито го чуваха другите от шумно крякащите птици на умрялата му майка, че как индианецът слага мазило в кутия, татко тъпче тютюн в лулата, Сесилия продава салам, салата, салфетки, сало, салца, сапун и сланина. Сесилия продава всичко, смееше се той, и когато бръмченето на бръмбарите в ушите му беше най-силно, той си повтаряше урока по четене, който Летисия Назарено скандираше в такт с метронома си на послушница; докато светът не се изпълнеше със създанията на твоя глас и в необятното му унило кралство не останеше друга истина освен поучителните истини от буквара, нямаше нищо друго освен луната в облака, топката и банана, бика на дон Елой, красивата престилка на Отилия, уроците по четене, които той повтаряше по всяко време и навсякъде, както се повтаряха портретите му, дори в присъствието на министъра на финансите на Холандия, който се обърка на едно официално посещение, когато мрачният старец вдигна ръката си с атлазената ръкавица в мрака на своята неизмерима власт и прекъсна аудиенцията, хайде да издекламираме заедно мама моли Мима, Исмаел прекара шест дена на острова, дамата яде домати, като имитираше с показалеца си тактуването на метронома и повтаряше по памет урока от вторник с отлична дикция, но с толкова лошо чувство за целесъобразност, че срещата свърши точно тъй, както той го беше желал — с отсрочването на холандските полици за друг, по-подходящ случай, когато щеше да има време за това, реши той, а когато на разсъмване смаяните прокажени, слепи и парализирани се надигнаха сред заснежените буренаци на розовите храсти и видяха мрачния старец, който мълчаливо ги благослови и им изпя три пъти с мелодията на тържествена литургия „Аз съм крал на трона и обича закона“, изпя: гадателят се отдава на пиенето, изпя, фарът е висока кула със светещо око, което в нощта направлява моряка, пееше, убеден, че в сенките на неговото старческо щастие няма друго време освен времето на Летисия Назарено на моя живот, в бульона от скариди, в задъханите лудории през следобедната почивка, нямаше други копнежи, освен да бъда гол до тебе на просмуканата от пот рогозка под подобния на уловен прилеп електрически вентилатор, нямаше друга светлина освен светлините на твоите бедра, Летисия, нищо друго освен твоите тотемични цици, твоите плоски нозе, клончето от седефче за лек, потискащите януарски месеци на далечния остров Антигуа, където си дошла на бял с�