Врагът на Господа

А сега в сивата зора, Артур седеше празен и изтощен над морето. Диадемата с рогата лежеше в краката му, а шлемът и Екскалибур бяха на пейката до него. Кръвта по меча бе изсъхнала и се бе превърнала в дебела кафява кора.

— Трябва да тръгваме, господарю — казах аз, когато слънцето придаде на морето цвят на метал.

— Любов — мрачно отрони той. Помислих, че не ме е чул.

— Трябва да тръгваме, господарю — повторих.

— За какво?

— За да изпълниш клетвата си.

Той се изплю без да каже нищо. Конете бяха доведени от гората, а Свещения съд и другите Съкровища на Британия бяха опаковани и готови за път. Копиеносците ни гледаха и чакаха.

— Има ли клетва, която да не е нарушена — попита ме мрачно той. — Поне една?

— Трябва да тръгваме, господарю — настоях аз, но той нито мръдна, нито отговори. Затова аз се обърнах и грубо казах през рамо. — Тогава ние ще тръгнем без теб.

— Дерфел! — викна Артур с болка.

— Какво, господарю? — погледнах го аз.

Той се втренчи в меча си и като че ли се изненада от дебелия слой засъхнала кръв по него.

— Жена ми и синът ми са в една от стаите на горния етаж. Доведи ги вместо мен, моля те. Могат да яздат на един кон. И тръгваме — Толкова се стараеше да говори нормално, сякаш това бе просто едно утро като всички останали.

— Да, господарю.

Той се изправи и прибра Екскалибур така както си беше кървав в ножницата.

— А след това — каза той кисело — май ще трябва да възстановяваме Британия, а?

— Да, господарю, ще трябва.

Той се втренчи в мен и усетих, че пак му се доплака.

— Знаеш ли какво, Дерфел?

— Кажи, господарю.

— Животът ми никога няма да бъде същият, нали?

— Не знам, господарю. Просто не знам.

Сълзите отново потекоха по дългите му скули.

— Ще я обичам до последния си ден. Всеки ден, докато съм жив, ще мисля за нея. Всяка нощ преди да заспя, ще я виждам, и всяка сутрин ще откривам, че я няма. Всеки ден, Дерфел, и всяка нощ и всяко утро до последния миг в живота си.

Той вдигна шлема с перата, опръскани с кръв, остави рогата от слонова кост и тръгна с мен. Аз доведох Гуинивиър и сина й и ние поехме на път.

Морският дворец остана в ръцете на Гуенхуивач. Тя живя в него сама, с размътения си разсъдък, заобиколена от кучета и от великолепните съкровища, които се рушаха навсякъде около нея. Тя стоеше на прозореца и чакаше Ланселот, защото бе сигурна, че някой ден нейният господар ще дойде да живее с нея край морето в двореца на сестра й, но нейният господар никога не дойде. Съкровищата били окрадени. Дворецът започнал да се руши, а Гуенхуивач умряла в него или поне така чухме. А може и още да живее там и да чака мъжът, който никога не идва.