Врагът на Господа

Тогава Нимю се усмихна. Държеше своя вързоп с две ръце и сега го разтърси пред Лавейн. Изпищя и пусна края на вързопа. Писъкът й проехтя, заглушавайки виковете на жените зад нас.

Във въздуха се разлетяха усойници. Сигурно бяха една дузина, намерени и хванати от Нимю предишния следобед и пазени точно за този момент. Те се извиха във въздуха и Гуинивиър изпищя и дръпна кожата да скрие лицето си. А Лавейн като видя литналата към лицето му отровна змия, инстинктивно трепна и приклекна. Парчето дърво се плъзна по пода, а змиите, събудени от топлината в мазето, запълзяха през леглото към Съкровищата на Британия. Направих крачка напред и силно ритнах Лавейн в корема. Той падна, една усойница го ухапа по глезена и Лавейн изпищя.

Динас се сви на леглото, ужасен от змиите и там замря, усетил Екскалибур на врата си.

Хюелбейн бе вече на врата на Лавейн и аз използвах острието на меча, за да го накарам да ме погледне. Усмихнах се и промълвих:

— Дъщеря ми ни гледа от Отвъдния свят. Изпраща ти поздрави, Лавейн.

Той се опита да отговори, но не можа да каже и дума. Една змия се уви около крака му.

Артур втренчено гледаше към кожата, под която се бе скрила жена му. После почти нежно протегна Екскалибур и махна змиите оттам. Дръпна кожата към себе си, за да види лицето на жена си. Гуинивиър се вторачи в него — цялата й красива гордост бе изчезнала. Тя беше просто една ужасена жена.

— Имаш ли някакви дрехи тук? — внимателно попита Артур. Тя поклати глава.

— Има едно червено наметало на трона — обадих се аз.

— Би ли го донесла, Нимю? — помоли Артур.

Нимю донесе пелерината и Артур я подаде на жена си с върха на Екскалибур.

— Ето, заповядай — каза той все така тихо. Една гола ръка се показа изпод кожата и взе наметалото.

— Обърни се — прозвуча изплашения тих глас на Гуинивиър — гледаше към мен.

— Обърни се, Дерфел, моля те — настоя и Артур.

— Има нещо, което трябва да направя преди това, господарю.

— Просто се обърни — заповяда Артур без да сваля поглед от жена си.

Протегнах ръка и преобърнах Свещения съд. Той падна с трясък от пиедестала на пода и тъмната течност се разля по плочите. Това накара Артур да се обърне към мен. Той впи поглед в очите ми. Не можах да го позная. Лицето му бе толкова сурово и студено, толкова лишено от живот. Но в тази нощ Артур трябваше да узнае още нещо. Щом трябваше да изпие тази чаша, пълна с ужаси, по-добре беше да пресуши и последната горчива капка в нея. Опрях върха на Хюелбейн отново в гърлото на Лавейн.