Врагът на Господа

Когато зората заля света със светлина, той все още плачеше.

Тогава умряха Динас и Лавейн. Умряха на брега на залива. Мисля, че не съм жесток човек, но тяхната смърт беше много жестока и много мъчителна. Нимю се бе заела с това и всеки път, когато душите им се прощаваха с плътта, тя изсъскваше името на Даян в ушите им. В часа на своята смърт те вече не бяха мъже, езиците им бяха отрязани и всеки имаше само по едно око, а тази милост им бе оказана само, за да могат да видят всяко слеващо мъчение и своя край. Последното, което и двамата видяха бе златният кичур, завързан на дръжката на Хюелбейн, защото така завърших започнатото от Нимю. Близнаците тогава вече не бяха човешки същества, а просто вещи, кървави и треперещи от ужас неща. След като умряха, целунах кичурчето коса, отнесох го до един от мангалите в сводестите галерии и го хвърлих в жаравата, та нито частица от душата на Даян да не остане да се лута по земята. Нимю изгори плитката от брадата на Мерлин. Оставихме телата на близнаците край морето, легнали на лявата си страна и под лъчите на изгряващото слънце долетяха гларуси, за да разкъсат измъчената им плът с дългите си закривени клюнове.

Нимю откри Свещения съд и Съкровищата. Преди да умрат, Динас и Лавейн й разказаха всичко. Оказа се, че Нимю е била права. Именно Моргана бе откраднала Съкровищата и ги бе подарила на Сенсъм, за да го накара да се ожени за нея. А Сенсъм ги бе дал на Гуинивиър. С обещанието за този голям подарък Сенсъм си бе спечелил благоразположението на Гуинивиър преди покръстването на Ланселот в реката Чърн. Когато чух тази история, си помислих, че само ако бях разрешил на Ланселот да стане един от избраниците на Митра, може би нямаше да се случи всичко това. Съдбата е неумолима.

Вратите на храма вече бяха затворени. Нито един от онези, които бяха вътре не можа да избяга. Артур изведе Гуинивиър навън, дълго говори с нея, после се върна сам в мазето с Екскалибур в ръка и цял час остана вътре. Когато се появи, лицето му бе по-студено от морето и сиво като острието на Екскалибур, само дето сега то бе червено от кръв. В едната си ръка Артур носеше златната диадема с рогата, която Гуинивиър бе носила в ролята си на Изида, а в другата стискаше меча.

— Мъртви са — каза ми той.

— Всички ли?

— До един.

Изглеждаше странно спокоен, макар че по ръцете, по ризницата и дори по гъшите пера на шлема му имаше кръв.

— И жените ли? — попитах аз, защото Люнет бе една от поклонничките на Изида. Вече не изпитвах любов към нея, но някога тя беше моя любима и затова ме сви под лъжичката. Мъжете в храма бяха най-красивите копиеносци на Ланселот, а жените бяха придворни на Гуинивиър.