Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Госпожо, не е там работата, не е там… — долепи умолително ръце Дмитрий Фьодорович.
— Там е, там е, Дмитрий Фьодорович, именно това е, което ви трябва, което жадувате, без дори да знаете. Аз съвсем не съм против сегашния женски въпрос, Дмитрий Фьодорович. Женското развитие и дори политическа роля на жената в най-близко бъдеще — това е моят идеал. Аз самата имам дъщеря, Дмитрий Фьодорович, и от тази страна мене малко ме познават. Аз писах по този повод на писателя Шчедрин. Този писател толкова много ми разкри, толкова много, за предназначението на жената, че миналата година му изпратих анонимно писмо от два реда: „Прегръщам ви и ви целувам, писателю мой, за съвременната жена. Продължавайте.“ И се подписах: „Майка“. Исках да се подпиша „съвременна майка“, но се колебаех и се спрях просто на „майка“: повече нравствена красота има, Дмитрий Фьодорович, в това, пък и думата „съвременна“ би му напомнила „Современник“, горчив спомен за него поради днешната цензура… Ах, Боже мой, какво ви е?
— Госпожо — скочи най-сетне Митя и в безсилна молба сключи ръце пред нея, — вие ще ме накарате да заплача, госпожо, ако отлагате онова, което тъй великодушно…
— Че поплачете си, Дмитрий Фьодорович, поплачете си? Това са прекрасни чувства… предстои ви такъв път! Сълзите ще ви облекчат, после ще се върнете и ще се радвате. Специално ще дойдете при мене от Сибир, за да се порадваме заедно…
— Но позволете и на мене — извика внезапно Митя, — за последен път ви моля, кажете, мога ли да получа от вас днес тази обещана сума? Ако не, тогава кога именно да се явя да я получа?
— Каква сума, Дмитрий Фьодорович?
— Трите хиляди, които обещахте… които вие тъй великодушно…
— Три хиляди! Рубли? Ох, не, аз нямам три хиляди — изрече госпожа Хохлакова с някакво спокойно учудване. Митя се втрещи…
— Но как така… вие ей сега… казахте… вие се изразихте дори, че те все едно, че са ми в джоба…
— Ох, не, вие не сте ме разбрали добре, Дмитрий Фьодорович. Ако е така, значи, не сте ме разбрали. Аз говорех за находищата… Наистина ви обещах повече, безкрайно повече от три хиляди, спомням си сега всичко, но имах пред вид само находищата.
— А парите? А трите хиляди? — възкликна глупаво Дмитрий Фьодорович.
— О, ако вие сте разбрали за пари, аз ги нямам. Сега нямам никакви пари, Дмитрий Фьодорович, тъкмо сега воювам с моя управител и аз самата тези дни взех назаем от Миусов петстотин рубли. Не, не, пари нямам. Но, знаете ли, Дмитрий Фьодорович, дори и да имах, не бих ви дала. Първо, аз никому не давам пари назаем. Да дадеш пари назаем, значи да се скараш с човека. Но на вас, на вас особено не бих ви дала, понеже ви обичам, не бих ви дала, защото на вас ви трябва само едно: находища, находища, находища!…
— О, дявол да ви… — внезапно изрева Митя и с всичка сила удари с юмрук по масата.
— А-ай! — закрещя Хохлакова изплашена и отскочи в другия край на гостната.
Митя плю и с бързи крачки излезе от стаята, от къщата, навън, в тъмното! Той вървеше като побъркан, удряше се в гърдите, по същото място на гърдите, където се удряше преди два дена пред Альоша, когато се видя с него за последен път вечерта, в мрака, на пътя. Какво значеше това удряне в гърдите на това място и какво искаше да каже с това — беше засега още тайна, която не знаеше никой на света, която той не откри тогава дори на Альоша, но в тази тайна имаше за него нещо повече от позор, имаше гибел и самоубийство, така беше решил, ако не намереше тези три хиляди, за да плати на Катерина Ивановна и с това да снеме от гърдите си, „от това място на гърдите си“, позора, който носеше върху тях и който така много гнетеше съвестта му. Всичко това напълно ще се изясни на читателя впоследствие, по сега, след като изчезна последната му надежда, този толкова силен физически човек, щом се отдалечи на няколко крачки от къщата на Хохлакова, изведнъж се обля в сълзи като дете. Той вървеше и като в несвяст бършеше сълзите си е юмрук. Така стигна до площада и изведнъж почувствува, че се блъсна в нещо с цялото си тяло. Чу се пискливият вой на някаква бабичка, която насмалко да събори.
— Господи, за малко да ме убиеш! Какво си закрачил такъв, нехранимайко!
— Как, вие ли сте? — извика Митя, като огледа бабичката в тъмното. Тя беше същата онази стара слугиня, която прислужваше на Кузма Самсонов и която Митя вчера много добре беше запомнил.
— А вие кой сте, синко? — рече бабичката със съвсем друг глас. — Не мога да ви позная в тъмното.
— Вие нали живеете у Кузма Кузмич, прислужвате му?