Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Но къде е, Прохор? — спря се изведнъж Митя.
— Замина одеве, горе-долу преди два часа, с Тимофей за Мокрое.
— Защо? — извика Митя.
— Това не мога да зная, при някакъв офицер, някой я повика и изпрати коне оттам…
Митя го остави и като луд нахълта при Феня.
V. Внезапното решение
Тя седеше в кухнята с баба си и двете се канеха да си лягат. Разчитайки на Назар Иванович, не бяха се заключили отвътре. Митя се втурна, нахвърли се върху Феня и я стисна здраво за гърлото.
— Казвай сега къде е тя, с кого е сега в Мокрое? — изкрещя в изстъпление.
Двете жени писнаха.
— Ай, ще кажа, ай, миличък, Дмитрий Фьодорович, ей сега ще кажа всичко, нищо няма да скрия — почна бързо-бързо да нарежда уплашената до смърт Феня. — Тя отиде в Мокрое при офицера.
— При кой офицер? — викаше Митя.
— При предишния офицер, оня същия, предишния нейния, дето й е бил преди пет години, ама я зарязал и избягал — пак на един дъх изговори Феня.
Дмитрий Фьодорович си махна ръцете от гърлото й. Той стоеше пред нея блед като мъртвец и безмълвен, но по очите му личеше, че беше разбрал всичко веднага, всичко, всичко веднага, от половин дума до последната подробност и за всичко се сети. Горката Феня, разбира се, и не помисляше да наблюдава в този миг дали е разбрал, или не. Тя, както беше седнала на сандъка, когато той се втурна, така си и остана, цяла разтреперана, и протегнала ръце пред себе си, сякаш да се защити, така и замря в това положение. Изплашените й, разширени от страх зеници се бяха втренчили неподвижно в него. А на всичко отгоре и двете му ръце бяха изцапани с кръв. По пътя, докато тичаше, сигурно си беше пипал челото, да си изтрие потта от лицето, така че на челото и на дясната му буза бяха останали червени петна размазана кръв. Феня всеки момент щеше да изпадне в истерия, а старата готвачка скочи и гледаше като луда, почти изгубила съзнание. Дмитрий Фьодорович стоя така една минута и изведнъж се отпусна машинално на един стол до Феня.
Той седеше и не че обмисляше нещо, а беше като уплашен, сякаш в някакво вцепенение. Но всичко беше ясно като бял ден: този офицер — той знаеше за него, знаеше дори много добре всичко, знаеше от самата Грушенка, знаеше, че преди един месец беше изпратил писмо. Значи, един месец, цял месец тази работа е ставала в дълбока тайна от него — чак до сегашното пристигане на този нов човек, а той не беше и помислял за него! Но как можа, как можа да не помисли за него! Защо направо беше забравил за този офицер, беше го забравил в минутата, щом научи за него? Ето въпроса, който стоеше пред него като някакво чудовище. И той съзерцаваше това чудовище наистина в уплаха, цял смразен от страх.
Но изведнъж тихо и кротко като кротко и мило дете заговори с Феня, сякаш съвсем забравил, че току-що така я беше изплашил, обидил и измъчил. Изведнъж с извънредно голяма и дори учудваща за състоянието си точност взе да разпитва Феня. А Феня, макар да гледаше с див ужас окървавените му ръце, също с учудваща готовност и бързина взе да му отговаря на всеки въпрос, дори сякаш бързайки да му изложи цялата „истинска истина“. Малко по малко тя започна дори с някаква радост да излага всички подробности и съвсем не от желание да го измъчва, а някак от сърце, стараейки се с всички сили да му услужи. До най-малки подробности му разказа и за целия днешен ден, за посещението на Ракитин и Альоша, как тя, Феня, отишла да варди вън, как господарката й заминала и че от прозореца извикала на Альоша да поздрави него, Митя, и той „вечно да помни как го е обичала само едничък час“. Като чу за поздрава, Митя изведнъж се усмихна и на бледите му бузи пламна руменина. Същата минута Феня му каза, вече без да се бои ни най-малко за любопитството си:
— Ама какви са ви ръцете, Дмитрий Фьодорович, целите в кръв!
— Да — отговори машинално Митя, погледна разсеяно ръцете си и веднага забрави и за тях, и за въпроса на Феня. Той пак потъна в мълчание. Откакто беше нахълтал тук, бяха минали вече двадесетина минути. Предишната му уплаха премина, но явно вече го бе завладяла напълно някаква нова непреклонна решителност. Той изведнъж стана от мястото си и се усмихна замислено.
— Господарю, какво ви се е случило? — проговори Феня, като посочи пак ръцете му — проговори го със съчувствие, като да беше сега най-близкото му в неговата скръб същество.