Братя Карамазови

У Маря Кондратиевна (съседката на Фьодор Павлович) го очакваше известието за болестта на Смердяков, което извънредно много го смути и порази. Той изслуша историята за падането в избата, сетне за епилепсията му, за идването на доктора и грижите на Фьодор Павлович; е учудване научи също, че брат му Иван Фьодорович тази сутрин отпътувал за Москва. „Сигурно преди мене е минал през Воловя — помисли си Дмитрий Фьодорович, но Смердяков го безпокоеше ужасно: — Какво ще стане сега, кой ще варди, кой ще ми съобщава?“ Той почна жадно да разпитва тези жени не са ли забелязали нещо снощи. Те много добре знаеха за какво разпитва и напълно го успокоиха: никой не е идвал, Иван Фьодорович нощувал там, „всичко беше съвсем наред“. Митя се замисли. Несъмнено и днес трябва да се варди, но къде: тук или пред къщата на Самсонов? Той реши, че и тук, и там, според случая, а сега, сега… Работата е там, че сега пред него стоеше този „план“, одевешният, нов и вече сигурен план, който беше измислил по пътя и чието изпълнение беше вече невъзможно да се отлага. Митя реши да пожертвува един час за него: „за един час всичко ще оправя, всичко ще науча и тогава, тогава, първо, у Самсонов, да питам там ли е Грушенка, после моментално пак тук, до единадесет часа тук, а после за нея у Самсонов, за да я изпратя до къщи.“ Ето така реши.

Литна у дома си, изми се, вчеса се, изчисти си дрехите, облече се и тръгна за госпожа Хохлакова. Уви, неговият „план“ беше тук. Решил беше да вземе назаем трите хиляди рубли от тази дама. И главно, у него изведнъж, някак внезапно се яви извънредната увереност, че тя няма да му откаже. Може някому да се види чудно, че като е бил тъй уверен, не е отишъл по-рано там, тъй да се каже, в собствената си среда, а ходи при Самсонов, човек от съвсем друг вид, с когото дори не знаеше как да говори. Но работата е там, че с Хохлакова през последния месец почти беше прекратил познанството, пък и по-рано се познаваха слабо и освен това знаеше много добре, че и тя самата не може да го понася. Тази дама беше го намразила от самото начало просто защото беше годеник на Катерина Ивановна, а на нея, кой знае защо, изведнъж й се беше дощяло Катерина Ивановна да го зареже и да се омъжи за „милия, рицарски образован Иван Фьодорович, който има такива прекрасни обноски“. А обноските на Митя тя мразеше. Митя дори й се надсмиваше и веднъж беше казал за нея, че тази дама е „толкова жива и разпусната, колкото и необразована“. И ето тая сутрин в колата го озари една гениална мисъл: „Щом не иска да се оженя за Катерина Ивановна, и то до такава степен (той знаеше, че почти до истерия), тогава защо да ми откаже сега тези три хиляди, след като тъкмо с тези пари мога да оставя Катя и да се махна завинаги оттук? Тези разглезени висши дами, когато капризно пожелаят нещо, не щадят никакви усилия, само и само да стане, както те искат. При това е толкова богата“ — разсъждаваше Митя. Колкото до самия „план“, той беше същият, както и по-рано, тоест той щеше да предложи своите права върху Чермашня, но вече не с търговска цел, както вчера на Самсонов, и не за да съблазнява дамата, както вчера Самсонов, с възможността да изкара от тези три хиляди двойно повече, шест или седем хиляди, а просто като благородна гаранция срещу заема. Развивайки тази нова своя мисъл. Митя стигаше до възторг, но така ставаше с него винаги, във всичките му начинания, във всичките му внезапни решения. На всяка нова своя мисъл той се отдаваше страстно. Все пак, когато прекрачи прага на къщата на госпожа Хохлакова, изведнъж усети по гърба си тръпки на ужас: едва в тази секунда осъзна напълно и вече математически ясно, че тук е последната му надежда, че повече нищо не му остава на този свят, че ако и тук удари на камък, „остава да заколя и да ограбя някого за три хиляди рубли и нищо повече…“ Беше към седем и половина, когато позвъни.