Мъглите на Авалон (Том 1)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Да, дори да доживееш деветдесет години, господарю — Ланселет се присъедини към смеха на краля. — Отсега си представям картината — как Гуенхвифар и аз те подкрепяме по стъпалата към трона, а и на тримата ни треперят краката — тогава всички ще сме около деветдесетте!
Смехът му секна рязко и той допълни сериозно:
— Безпокоя се за Талиезин, господарю — много е отпаднал и почти не вижда. Може би е по-добре да го отпратиш на Авалон, та там да прекара в покой последните години от живота си?
— Несъмнено — отвърна Артур. — Само че той настоява да не ме оставя сам, за да не бъдат свещениците единствените ми съветници…
— Какви по-добри съветници би могъл да има един крал от свещениците, господарю? — избухна Гуенхвифар. Тя продължаваше да настръхва от името на Авалон; изтръпваше при мисълта за клетвата, която Артур бе положил — да почита ужасните езически обичаи.
Влязоха в голямата зала, където беше запален огън. Артур се раздразни от загрижеността на Ланселет, който внимателно му помогна да седне.
— Да, да, сложете стареца до огъня и му дайте да пийне греяно вино с подправки. Чудя се как ме оставяте да ходя с панталон и ботуши, вместо да ми наденете нощница!
— Но, господарю… — започна Гуенхвифар. Ланселет постави ръка на рамото й и я накара да спре.
— Не се безпокой, братовчедке. Всички мъже са капризни, когато не се чувстват добре. Сам не разбира какъв късмет има — за него се грижат красиви жени, сервират му се чудесни ястия, спи на чисти чаршафи и си пие презряното греяно вино. Спомням си как веднъж се лекувах от тежка рана по време на поход. За мен се грижеше само един кисел старец, и то защото вече не можеше да се бие. Лежах в собствената си мръсотия — нямаше кой да ме помести, а сам не можех да се движа, и ми носеха само вкиснала бира и твърд хляб. Стига си мърморил, Артур, иначе ще се погрижа да те лекуват при полеви условия, както подобава на мъж и войник!
— При това наистина е способен да го направи — Артур хвърли приятелска усмивка към Ланселет. — Май не изпитваш голямо страхопочитание пред своя върховен владетел, а, принц Галахад?
Той пое роговата лъжица от ръката на жена си и засърба греяното вино с мед и накиснат в него хляб.
— Да, това е наистина вкусно и сгрява човек — има подправки, нали, същите подправки, които ти ми каза да поръчам от Лондиниум…
Тъкмо Артур бе привършил с храненето и се появи Кай.
— Как е раната след един час ходене, господарю? — осведоми се той. — Боли ли те още?
— Мога само да кажа, че не боли толкова, колкото последния път — отвърна Артур. — Сега за първи път изпитах истински страх — страх, че мога да умра, преди да завърша делото си.
— Бог няма да позволи — каза Гуенхвифар.
Артур потупа ръката й.
— И аз си казвах същото, но дълбоко в мен се обаждаше един глас, че това е голям грях — да си мисля, че аз или който и да било смъртен може да избегне предначертаното поради собствената си значимост. Много мислех за такива неща, докато лежах неподвижен.
— Не виждам какво толкова недовършено имаш, господарю, като изключим окончателната победа над саксонците — каза Кай. — Сега най-важното е да си легнеш. Тази разходка сигурно те е уморила.
Когато Артур си легна, Кай му помогна да си свали дрехите и заразглежда голямата рана, от която все още слабо се процеждаше гной през превръзките. После каза:
— Ще повикам жените. Превръзката ти трябва да се смени и отново да се направят горещи компреси. Прекалил си. Добре, че не си я разтворил отново с това ходене.
Жените донесоха изпускащите пара котлета и приготвиха компресите от билки, поставени върху накиснато в гореща вода платно. Компресите бяха врели, та когато ги поставяха върху раната, Артур се мръщеше и ръмжеше. Кай отбеляза.
— Можеш да се считаш за късметлия, Артур. Ако този меч те бе ударил малко по-встрани, Гуенхвифар щеше да има много по-сериозна причина да скърби, а пък ти щеше да се прочуеш надлъж и нашир като скопения крал — също като в старата легенда! Помниш ли — как кралят бил ранен в бедрото и губел сили, и заедно с него вехнело всичко по неговите земи, докато най-сетне дошъл младият герой, който върнал плодовитостта на земята… Гуенхвифар потръпна, а Артур се размърда от болка и каза раздразнено:
— Хубава приказка за пред ранен човек!
— Мислех, че ще те накара да осъзнаеш по-добре какъв късмет имаш — твоята земя няма да крее безплодна — отвърна Кай. — По Великден, предполагам, кралицата би могла отново да носи плод в утробата си, ако имате щастие…
— Дано даде Бог — отвърна Артур, но жената до него се сви и обърна гръб. Още веднъж бе забременяла, и още веднъж бе пометнала, и то толкова скоро, че едва бе имала време да разбере, че изобщо е бременна. Винаги ли щеше да се случва така? Дали не беше осъдена на безплодие, дали Бог не й се гневеше, защото не се стараеше достатъчно да направи от мъжа си истински ревностен християнин?