Опасно богатство

Хю се подвоуми. Мразеше да лъже, но истината би била пагубна за банката.

— Имаме повече кордовски облигации, отколкото би ми се искало, Данби. Разполагаме обаче и с много други активи.

— Това е добре.

— Сега трябва да се връщам при гостите си. — Всъщност Хю нямаше намерение да се връща на празненството, но искаше да създаде у събеседника си впечатлението, че е напълно спокоен. — В момента давам обяд за триста души — сестра ми се омъжи днес сутринта.

— И аз така чух. Поздравления.

— Дочуване.

Нямаше време да помоли оператора да го свърже с друг номер, защото отново му се обади Мълбъри.

— Господин Кънлиф от Колониалната банка е тук, сър — съобщи му той и Хю ясно долови паниката в гласа му. — Иска да му върнем заема.

— Да върви по дяволите! — разгорещено се провикна Хю.

„Колониалната банка“ бе заела на „Пиластър“ един милион лири, за да й помогне да преодолее кризата, но при поискване парите трябваше да се изплатят веднага. Кънлиф бе чул новините и бе видял резкия спад в цената на кордовските облигации — и бе схванал, че другата банка има проблеми. Всъщност бе съвсем нормално да поиска да му върнат парите, преди „Пиластър“ да фалира.

При това той бе едва първият. Съвсем скоро щяха да го последват и други. Утре сутрин вложителите щяха да се редят пред вратата им и да настояват за пари в брой. А пък Хю нямаше да е в състояние да им плати.

— Разполагаме ли с един милион лири, Мълбъри?

— Не, сър.

Сякаш целият свят легна на раменете на Хю. Той изведнъж се почувства много стар. Това бе краят. Кошмарът за всеки банкер: хората идваха да си искат парите, но банката не можеше да им ги даде. И сега това се случваше с Хю.

— Кажи на господин Кънлиф, че не си успял да получиш оторизация да подпишеш чека, защото всички партньори са на сватбеното празненство — инструктира той Мълбъри.

— Добре, господин Хю.

— А после…

— Да, сър?

Хю замълча. Знаеше, че няма избор, но все пак се колебаеше да произнесе тези ужасни думи. Стисна очи. Най-добре да приключва с това.

— А после, Мълбъри, ще е най-добре да затвориш вратите на банката.

— О, господин Хю!

— Съжалявам, Мълбъри.

Хю чу някакъв странен звук и след миг осъзна, че Мълбъри плаче.

Остави слушалката върху апарата. Вгледа се в книгите по лавиците край себе си, но не виждаше тях, а величествената фасада на банка „Пиластър“. Представи си как затварят изкусно изработената от ковано желязо врата. Как минувачите се спират, за да видят какво става. Не след дълго щеше да се събере цяла тълпа, всички щяха да сочат затворените врати и да бъбрят възбудено. Новината щеше да се разпространи из Сити по-бързо от пожар в магазин за олио. Банка „Пиластър“ е фалирала!

Банка „Пиластър“ бе фалирала.