Принцеса с часовников механизъм

е забравила точния оттенък на сините му очи или пък дълбочината на

смеха му; че също като музиката на Джем, те бяха избледнели, потънали в

онова далечно място, където спомените са безмълвни.

Сега Джем беше смъртен. Щеше да остарее като Уил и също като него

щеше да умре, и тя не бе сигурна дали е в състояние да го понесе.

И все пак...

„Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма любов в живота.

Ти си открила две."

И ето че краката й се движеха, почти от само себе си. Тя се втурна в

тълпата и се запровира между хората, като се извиняваше, останала без

дъх, когато за малко не се спънеше в нечии крака или пък удареше някого

с лакът. Не я беше грижа обаче. Тичаше с всички сили по моста, спирайки

рязко едва когато стигна до края му, там, където тесни каменни стъпала

се спускаха към водите на Темза.

Вземаше ги по две наведнъж, като едва не се подхлъзна на влажните

камъни. В подножието им имаше малък бетонен пристан, обграден от

железен парапет. Реката беше пълноводна и се плискаше в пролуките

между метала, изпълвайки мястото с мирис на тиня и речна вода.

Джем стоеше до перилата, загледан във водата. Беше мушнал ръце

дълбоко в джобовете си, раменете му бяха прегърбени, сякаш за да се

предпази от силен вятър. Взираше се напред почти невиждащо и така

съсредоточено, че явно не я чу да се приближава зад него. Тя го улови за

ръкава и го обърна към себе си.

— Какво? — рече задъхано. — Какво се опитваше да ме попиташ,

Джем?

Очите му се разшириха. Бузите му бяха пламнали, дали от тичането

или от студа, Теса не бе сигурна. Гледаше я, сякаш тя бе някакво странно

растение, избуяло най-неочаквано пред него.

— Теса... последвала си ме?

— Разбира се, че те последвах. Ти избяга по средата на изречението!

— Не беше кой знае колко добро изречение. — Той сведе очи към

земята, а когато отново ги вдигна към нея, една усмивка, така позната,

както и собствените й спомени, подръпваше крайчеца на устата му. И

тогава той се завърна, един изгубен, но не и забравен спомен — усмивката

на Джем открай време беше като лъчите на слънцето. — Никога не съм

бил онзи, който го биваше с думите. Ако цигулката ми беше у мен, бих

могъл да ти изсвиря онова, което исках да кажа.

— Опитай.

— Аз... дори не съм сигурен дали ще мога... Бях си подготвил шест-

седем речи и май ги прехвърлях всичките.

Ръцете му бяха натъпкани дълбоко в джобовете на дънките. Теса се

протегна и нежно го улови за китките.

— Е, мен ме бива с думите — рече тя. — Нека тогава аз те попитам.

Той извади ръце от джобовете си и я остави да обвие пръсти около

китките му. Останаха така, Джем — загледан в нея изпод тъмната си коса,

която речният вятър бе разпилял по лицето му. В нея все още имаше една-

единствена сребърна нишка, която изпъкваше ярко сред черните кичури.