Среднощни кули
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #13
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-218-1
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Среднощни кули». Краткое содержание книги:
Призраци от миналото дебнат Перин Айбара: Бели плащове, убиец на вълци, картини в ума му, а и отговорностите на водачеството не му дават мира. Невидим враг бавно затяга клуп около врата му. За да надделее, Перин трябва да потърси отговори в Света на сънищата и най-сетне да намери начин да овладее вълка в себе си. Иначе е изгубен завинаги.
Довье’анди се товя сагайн. Време е да хвърлим зара.
Перин стисна зъби, ала не възрази. Скокливец наистина бе по-опитен от него. Разделиха се, Перин потърси Искри и го намери под някакви дървета. Пренесе се право при него.
Тъмнокафявият вълк бе улучен от стрела в крака. Скимтеше тихо и оставяше кървава диря, докато пълзеше. Перин бързо коленичи и издърпа стрелата. Вълкът продължи да скимти. Миришеше уплашено. Перин огледа стрелата. Миришеше зло. Отвратен я захвърли настрани и вдигна вълка на ръце.
Нещо наблизо изпука и той се обърна мигновено. Безграничен скочи между две дървета, миришеше тревожно. Другите два вълка отвличаха настрана Убиеца.
Перин се обърна и затича към стената на купола. Не можеше да скочи право до нея, защото не знаеше къде точно се намира.
След като стрелата остана зад тях, вълкът в ръцете му сякаш си връщаше силата. Перин затича още по-бързо, почти безразсъдно, взимаше стотици крачки с мълниеносна бързина. Стената на купола се приближи и той рязко спря.
Убиеца изведнъж се появи пред него, с изпънат лък. Носеше издуто около него черно наметало. Сега не се усмихваше. Очите му мятаха мълнии.
Пусна тетивата. Перин измести и така и не видя къде падна стрелата. Появи се там, откъдето бе проникнал в купола. Хвърли се през виолетовата стена, рухна от другата страна и Искри се изтъркаля от ръцете му.
„Млади бико!“ Искри изпрати образ на Убиеца, тъмен като гръмоносен облак и застанал точно зад преградата с изпънат лък.
Перин не погледна. Измести и се отпрати на склоновете на Драконова планина. Щом се озова там, в ръката му се появи чук. Групи вълци наблизо изпратиха поздрави. Не им обърна внимание в първия миг.
Убиеца не го последва. След няколко напрегнати мига се появи Скокливец.
— Другите избягаха ли? — попита Перин.
„Те са свободни. Шепнещия е мъртъв.“ Изпратеното показа вълк — видян от другите в глутницата и убит малко след появата на купола.
Перин изръмжа. За малко да скочи отново към купола, но предупреждението на Скокливец го спря. „Трябва да учиш.“
— Не е само той — рече Перин. — Трябва да огледам района около лагера ми и този на Белите плащове. Трябва да видя дали има нещо странно там.
„Странно?“ Скокливец изпрати образ на купола.
— Вероятно е свързано — двете странности като че ли бяха нещо повече от просто съвпадение.
„Потърси друг път. Убиеца е твърде силен за теб.“
Перин вдиша дълбоко.
— Рано или късно трябва да му се опълча, Скокливец.
„Не сега.“
— Добре — съгласи се Перин. — Не сега. Сега се упражняваме — извърна се към вълка. — И ще го правим всяка нощ, докато стана готов.
Родел Итуралд се въртеше в постелята си, плувнал в пот. Винаги ли бе толкова топло и душно в Салдеа? Да можеше да си е у дома, при хладните океански ветрове на Бандар Еваан.
Нещата не бяха както трябва. Защо Тварите на Сянката не щурмуваха? Сто различни възможности се въртяха в ума му. Дали не изчакваха за нови обсадни машини? Или оглеждаха горите, за да си ги построят? Или пълководците им се бяха примирили с обсада? Целият град бе обкръжен, но вече трябваше да има достатъчно тролоци отвън, за да го съкрушат.
Бяха започнали да бият барабани. Непрекъснато. Тум, тум, тум. В неизменен ритъм, като туптящо сърце на огромен звяр, самата Велика змия, намотала се около града.
Утрото започваше да просветва. Беше се прибрал много след полунощ. Дърем — който командваше сутрешната стража — бе заповядал да не безпокоят Итуралд до обед. Палатката му бе в една скрита в сенки ниша на двора. Беше поискал да е близо до стената и бе отказал легло. Макар походната постеля да беше съвсем добре преди години, вече не беше млад като някога. Утре щеше да се премести.
„Сега спи“, каза си Итуралд.
Не беше лесно. Обвинението, че е Заклет в Дракона, го безпокоеше. В Арад Доман беше воювал за своя крал, човек, комуто бе вярвал. Сега воюваше в чужда земя за човек, когото бе срещнал само веднъж. Само заради едно вътрешно чувство.
Светлина, колко горещо беше. Потта се стичаше по страните му и го сърбеше по врата. Не трябваше да е толкова горещо толкова рано сутринта. Не беше естествено. И онези барабани, които не спираха да бумтят…
Въздъхна и се надигна от прогизналата от пот постеля. Кракът му бе изтръпнал вече от няколко дни.
„Старец си вече, Родел“, помисли си той, докато смъкваше долните дрехи и вадеше изпрани и чисти. Затъкна панталоните във високите до коленете ботуши. След това дойде простата бяла риза с черни копчета, после сивото му палто, закопчано чак до яката.