Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Аделхайд излезе на терасата и опря лакти на парапета — все още имаше стройна и грациозна фигура, а лицето й бе съхранило, въпреки всичко, строгата си красота, но животът вече бе оставил доста дири върху него. Последните месеци челото й бе придобило странен вид, като бръчките по него бяха станали по-дълбоки. Веждите й, някога толкова хубави, се бяха извили косо над носа и от там към слепоочието водеха видими бразди от мъка и страдание.
Очите й се взираха в пролетното небе над горите на юг — без сълзи.
6
Аделхайд видя как файтонът от Боргланд се приближаваше по пътя и посрещна леля Елеоноре на входа на имението. Знаеше, че леля й очаква това от нея.
Още от пръв поглед беше ясно, че госпожица Елеоноре Рамер и Аделхайд бяха роднини. Наистина, Аделхайд беше по-висока и имаше по-достолепен вид, отколкото леля й на нейните години, но приликата беше поразителна.
Госпожица Рамер имаше изградени строги правила на поведение. Едно от тях беше — при гостуване като днешното, да накара домакините да почувстват колко очарована е от поканата им. И тя увери Аделхайд, че от нейното вчерашно посещение до този миг, когато пристъпва прага на гостоприемния й дом, тя се е радвала като дете. Иначе строгият израз на лицето й сега беше преобразен целият в усмивка, но все пак Аделхайд имаше усещането, че през усмивката умните очи на леля й се задържаха един-два пъти доста изпитващо върху нея. Последната нощ беше спала само един час и така беше измъчена от тягостните си мисли, че едва не се хвърли на гърдите на тази силна жена, за да й изплаче цялата си сърдечна болка, като й разкаже всичко — и важните неща, и маловажните, но тя бе завършила при баба си, а и по-късно в живота си една толкова сурова школа, че успя да запази достойнство и да намери нужните думи за посрещане.
Аделхайд бе сядала на голямата маса в гостната, с масивните столове около нея, от първата й Коледа в Бьорндал до този ден в твърде различни настроения, но никога не се бе чувствала така безполезна, така откъсната от хората и от всичко в живота, както днес. Седна на обичайното си място, в края на масата. Стария Даг седеше на широкия си стол на другия край, до него Младия Даг, а между Аделхайд и него — леля Елеоноре. Майорът само поздрави отдалеч и хладно леля Елеоноре и твърде очебийно се опита да отиде в другия край на масата.
Да, петимата събрани около масата бяха една любопитна групичка на първата празнична трапеза през тази година. Стария Даг не поглеждаше всички в очите. Във всеки случай не и Аделхайд. Обръщаше се с твърде очебиен интерес към съседите си или пък гледаше надолу в чинията пред себе си — обаче през масата към Аделхайд никога не поглеждаше.
А единствения сътрапезник, когото можеше да гледа в очите Аделхайд, беше леля Елеоноре. Тя нямаше смелост да отправи поглед към Стария Даг и само един-единствен път хвърли бегъл поглед на красивото, но хладно, безразлично лице на съпруга си. Това беше достатъчно — сълзи избиха на очите й и тя трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да прогони мъчителното чувство за неясно осъзнавана вина и горчиви укори, които преляха в сърцето й като една-единствена дълбока болка, щом забеляза безрадостния му израз. Зачервеното лице на майора, което иначе винаги изразяваше завидно самодоволство, сега показваше следи на мъчително безпокойство и явна умора. Тя не се осмели да спре поглед върху него.
Презрението, с което леля Елеоноре бе се отнасяла в течение на двадесет и петте години, откакто бе разведен със сестра й, беше неприкрито — заради разтрогването на брака от негова страна, както тя направо казваше на всеки, когато ставаше дума за нейния зет.
На майора не му бе позволено да мрази никого. При всичките си грешки той все пак имаше достатъчно самосъзнание, за да види собствените си слабости и неговата присъда над останалите хора заради това беше твърде снизходителна. При всичката му отприщена бъбривост Стария Даг винаги го бе харесвал заради това, че никога не бе казвал лоша дума за никого. Само когато разговорът се насочеше към госпожица Рамер, той изведнъж ставаше мълчалив.
Доста алкохол трябваше да мине днес през гърлото на майора, за да преодолее обстоятелството, че госпожица Рамер седи на една маса с него. Но той пиеше бързо и жадно и най-сетне стана сляп за нейните студени погледи, а когато станаха от масата, той беше вече на дванайсетия си виц. Шегите му днес бяха сковани и не изригваха като друг път, така прецени Стария Даг, но можеше и само да му се е видяло по този начин.