Мозайка от убийства [bg]

— Разбира се, че е така. А и убиецът в „Рози за Атикус“ посвоему също е напълно неутрален образ. Двамата заедно съставляват нещо като уравнение. Единствената причина да се прочете тази книга е да се стигне до знака за равенство.

Наистина ли? Когато слуша Конуей, човек може да си помисли, че в думите му се долавя определено презрение към собствените му книги — макар и не към богатството, което са му донесли. Когато идва за интервюто — със закъснение от четиридесет и пет минути, между другото — той е облечен с джинси, бяла риза и сако: чисто нови и скъпи. Пред мен има чаша чай, но той си поръчва шампанско. Не спира да си играе със златния пръстен на безименния си пръст, като го върти непрекъснато, докато говоря, сякаш е някакво копче за звука. Колкото повече говоря, толкова по-бързо се върти пръстенът. И след като съм започнал разговора с мисълта колко си приличаме, сега съм поразен от друга мисъл: ние сме пълни противоположности.

По време на нашия разговор той непрекъснато поглежда часовника си и едва тридесет минути след началото на интервюто при нас идва един млад мъж, който се представя като Джеймс Тейлър, личен асистент на Конуей. Колата го чака отвън. Интервюто е приключило. Конуей отива до бара, за да плати сметката, и двамата е Тейлър — който всъщност е интимният му партньор — оставаме на четири очи.

— Надявам се, че не е бил прекалено троснат с теб. Не обича да дава интервюта.

— Тогава защо се е съгласил да го направи?

— Е, очевидно от издателството са го накарали. Преди няколко седмици бяхме на литературния фестивал в Единбург — и той едва издържа. Непрекъснато повтаря, че писателите не бива да говорят за книгите си, а само да ги пишат.

Не съм съгласен с това. Писането е толкова самотна работа, че аз винаги съм обичал литературните фестивали и за мен е удоволствие да си поговоря с хора, които са чели книгите ми. За Конуей е известно, че веднъж разплакал една журналистка на литературния фестивал в Хей на Уай. След като се запознах на живо с него, вече съм склонен да вярвам на тази история.

Накрая той се връща от бара.

— Надявам се, че интервюто ще ти свърши работа. Всъщност прочете ли книгата?

Отговарям му, че съм я прочел, естествено, и той ме удостоява с една особено тънка усмивка.

— Знаеш ли, докато разговаряхме, аз нарочно споменах името на убиеца. Надявам се, че никой няма да прочете това интервю. Може да му съсипе удоволствието от книгата.

Това е последният му удар, преди да се разделим. Оставам с въпроса какво точно мотивира Алан Конуей — несъмнено един от най-смущаващите писатели, с които съм се срещал. Какво точно искаше да каже с тези последни думи? Записал съм целия ни разговор и прослушах записа няколко пъти, преди да напиша тази статия — но определено не мога да открия името на убиеца в него. Дали наистина е някъде там, или той просто искаше да ме подразни?