Ладията на Харон

— Мога да измисля множество ужасни начини да умреш, Руфти — добави Халид. — Но смятам, че да те изядат жив е един от най-мъчителните. Ако Сахара реши, това може да продължи няколко дни. Предполагам, че ще си мъртъв много преди тя да завърши вечерята си, но ще имаш достатъчно време да мислиш какво си направил и да молиш за милост мен, принца и Аллах. Ала сме толкова навътре в пустинята, че молбите ти няма да бъдат чути. Можеш да крещиш колкото искаш, копеле. Соколът ще се наслади на храната много повече, ако знае, че си жив. Убийството ти няма да върне хората, които уби в Лондон, нито свещеника или момичето на летището. Няма да отмъсти дори за смъртта на Тревър Джеймс-Прайс. Нито ще изкупи вината ти, че се опита да убиеш мен, причини екологична катастрофа в Съединените щати и заговорничеше да извършиш преврат в родината ми. Смъртта ти няма да бъде дори предупреждение за другите, защото никой няма да знае как си умрял. Убийството ти ще послужи само за да задоволи моето желание да се чувствам в малко по-голяма безопасност нощем и да знам, че в света има един луд по-малко. Ще мисля за обезобразения ти труп, когато довечера заспивам, Руфти, и ще се усмихвам.

Халид зачака отговор, но духом Руфти вече беше мъртъв. Той лежеше неподвижно, без да има сили дори да хленчи. Худари се обърна и пусна Сахара да излети от ръката му и да се стрелне нагоре в небето, а после да се спусне към плячката.

— Това ще продължи до вечерта — каза Халид на Бигълоу и Мърсър, когато се върнаха при камионите, спрели на двеста метра от мястото, където бе завързан Руфти. — Той може да изкара нощта. Искам да бъда там, за да се уверя, че е мъртъв, но вие двамата не е необходимо да ме чакате. Върнете се в Абу Даби да се забавлявате. Ще се присъединя към вас утре на закуска.

Мърсър се изкушаваше. След убийствата, които бе видял през изминалата седмица, пустинното правосъдие на Худари му дойде в повече. Но той остана, защото искаше да види края на «Ладията на Харон». Бедуините запалиха втори огън, разпънаха сенник, донесоха съдове за вечеря и превариха вода за многобройни чаши чай. Тримата мъже разговаряха до края на следобеда, без да обръщат внимание на писъците, разнасящи се от пресъхналото речно корито.

— Какво ще стане после? — попита Мърсър, когато слънцето се скри зад хоризонта и небето стана кървавочервено, преди да настъпи здрачът.

— Смятам да си почина няколко седмици, за да възстановя силите си. Ще отида в Лондон на погребение и сетне вероятно в Южна Франция или в Малага в Испания с моята секретарка. Мисля, че и двамата го заслужаваме — отвърна Халид с прямота, която учуди полковник Бигълоу. — А ти?

— Надявах се аз да заведа секретарката ти в Южна Франция, но сега това е изключено — пошегува се Мърсър, за да прикрие мъката, която го връхлетя при спомена за раздялата с Аги Джонсън. — По време на престоя си в Ню Йорк проверих телефонния си секретар и чух едно много интересно съобщение от Държавния департамент, затова предполагам, че отново ще се върна в мините.