Ладията на Харон

— А Руфти? — попита Мърсър.

— За него сме планирали нещо много специално. Може би ще искаш да гледаш. Няма да е приятно, но те уверявам, че ще останеш доволен. — Худари погледна часовника си. — Време е за обяд. След това ще отидем да видим уважаемия Хасан бен Руфти.

Обядваха в стая на последния етаж на административната сграда. Поднесоха им агнешко с къри, чието ухание и подправки накараха Мърсър да яде дълго, след като се бе заситил. Халид Худари беше въздържател, но Уейн Бигълоу сякаш имаше неизчерпаем запас от вина в частната си изба. Той намери сродна душа в лицето на Мърсър и извади три бутилки по време на обяда, и пъхна шише осемгодишно бренди в туниката си за предстоящото пътуване.

Седнали на задната седалка на лимузината, която се носеше през пустинята по пътя «Ал Аин», Бигълоу и Мърсър, след като отдадоха на ароматния алкохол полагащото му се уважение, си подаваха бутилката и пиеха от нея като войници, разменяйки си манерка с вода. Пътуването, както и обядът, беше празнично. След час тримата се прехвърлиха в покрит камион, пригоден за суровите условия в пустинята. Халид се опита да върви, но бастуните му затънаха в мекия пясък, и трябваше да го пренесат до другото превозно средство. Той стоически прие безпомощността си.

Пътуването продължи по неравен път, камионът друсаше пътниците и шофьора, докато навлизаше навътре в пустинята. Температурата във високата кабина беше петдесетина градуса и дори ветрецът, повяващ от смъкнатите стъкла, беше горещ и не внасяше прохлада. В камиона се въртяха песъчинки, които покриваха седалките, таблото и хората. Ако не беше брендито, за Мърсър пътуването щеше да е непоносимо.

Два часа след като се отклониха от главния път, камионът прехвърли върха на старо пресъхнало речно корито и се спусна до дъното му. Слънцето беше високо в небето и яростно печеше в средата на следобеда. В сухото дере беше паркиран друг камион — голям, с десет колела. Брезентът над товарното отделение беше избелял и изпокъсан от годините, прекарани в пустинята. Наблизо седем бедуини седяха около малък огън. Дългите роби пазеха кожите им от жестоките слънчеви лъчи. Те видяха Халид Худари, станаха и затътриха крака към него, като се подпираха на бастуни.

Спазвайки традициите на номадите, Халид и бедуините разговаряха няколко минути, като жестикулираха и се смееха досущ стари приятели, събрали се след дълга раздяла. Халид прие чаша силен чай от тях и Мърсър и Бигълоу последваха примера му. След друг дълъг разговор, който полковникът проследи с интерес, единият номад се отдели от групата и се приближи до камиона. Върна се след малко и сложи голяма пластмасова клетка до Халид.

Отвътре извряска сокол, сякаш да поздрави господаря си.