Историкът

— Да — казах аз. Нямаше какво да се прави. Трябваше да отворим дума поне за някаква част от същинските ни дирения въпреки присъствието на Ранов. В края на краищата, ако го помолех да ни остави насаме, само щях още повече да задълбоча съмненията му в целите на посещението ни тук. Единствената ни надежда беше да маскираме въпросите си колкото се може по-научно и безлично. — Смятаме, че през XV век са съществували интересни връзки между православната общност в Истанбул и българските манастири.

— Разбира се, че е така — каза Стойчев, — особено след като Мехмед Завоевателя предава Българската църква под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Преди това, естествено, църквата ни е била независима, със собствен патриарх във Велико Търново.

Заля ме вълна от благодарност към този човек с огромната му ерудиция и чудесните уши. Моите забележки бяха едва ли не безсмислени, но въпреки това той им отговаряше с внимателна — и изчерпателна — вежливост.

— Именно — казах аз, — а ние най-вече се интересуваме… намерихме едно писмо… нали неотдавна бяхме в Истанбул… — грижливо избягвах да погледна към Ранов — и намерихме едно писмо, свързано с България… за група монаси, които пътували от Константинопол към някакъв манастир в България. За една от статиите ни е необходимо да открием по какъв маршрут са пристигнали в България. Може би са дошли тук на поклонение… но не сме съвсем сигурни.

— Разбирам — отвърна Стойчев. Очите му станаха тревожни и блеснаха още по-ясно. — Писмото носи ли дата? Можете ли да ми кажете нещо повече за съдържанието му или за автора му, ако знаете кой е той, както и къде сте го открили? До кого е адресирано и така нататък, каквото ви е известно?

— Разбира се — казах аз. — Всъщност носим копие от писмото. Оригиналът е на славянски и един монах в Истанбул ни го преписа. Оригиналът се пази в държавния архив на Мехмед II. Искате ли сам да прочетете писмото? — Отворих куфарчето си, извадих копието и му го подадох, като се надявах Ранов да не поиска и той да го види.

Стойчев взе писмото и видях как очите му светнаха още на първите редове.

— Интересно — каза той и за мое разочарование остави писмото на масата. Може би в края на краищата и той нямаше да ни помогне, даже нямаше да прочете писмото. — Мила моя — обърна се той към племенницата си, — не мисля, че можем да преглеждаме стари писма, без да предложим на нашите гости нещо за хапване и пийване. Ще донесеш ли ракийка и нещичко за обяд? — Той кимна особено вежливо към Ранов.

Ирина бързо скочи с усмивка.

— Разбира се, вуйчо — каза тя на прекрасен английски. Изненадите в този дом май никога не свършваха, помислих си аз. — Но ще ми трябва помощ да кача всичко по стълбите. — Ясните й очи сякаш съвсем нехайно се стрелнаха към Ранов и той се изправи и приглади косата си.

— С удоволствие ще помогна — каза той и двамата заедно слязоха по стълбите, като Ранов шумно трополеше надолу по стъпалата, а Ирина весело му бърбореше на български.