Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
На една от стените в гостната висеше стара карта, рисувана за мое удивление върху кожа. Не се сдържах и пристъпих към нея, а Стойчев се усмихна.
— Харесва ли ви? — попита той. — Това е Византийската империя към 1150 година — Той проговори за пръв път на тих, правилен английски.
— Когато България все още е владяла всичките си земи — замислено отбеляза Хелън.
Стойчев я погледна, видимо поласкан.
— Да, именно. Мисля, че тази карта е била изработена във Венеция или в Генуа и после донесена в Константинопол, може би като подарък за императора или някого от двора му. Това е само копие, което един приятел ми направи.
Хелън се усмихна и замислено докосна брадичката си. После почти му смигна:
— Император Мануил I Комнин, предполагам?
Бях изумен, а и Стойчев изглеждаше впечатлен. Хелън се засмя.
— Византия ми беше любимата тема — каза тя. Старият историк се усмихна и й се поклони с неочаквано старомодна вежливост.
Той махна с ръка към столовете край масата в средата на гостната и всички се настанихме. От мястото си виждах двора зад къщата, който постепенно се издигаше към края на една горичка, в него растяха овошки, някои от тях вече вързали малки зелени плодчета. Прозорците бяха отворени и до нас достигна същото онова жужене на пчели и шумолене на листа. Помислих си колко ли му е приятно на Стойчев, пък макар и в изгнание, да седи тук сред своите ръкописи, да чете или да пише или да слуша този звук, който никоя тежка държавна ръка не можеше да заглуши и от който никой чиновник все още не беше решил да го раздели. Беше благополучно затворничество, ако такова изобщо съществуваше, и може би дори донякъде беше доброволно, макар че доколко — нямахме никакъв начин да установим.
Известно време Стойчев мълча, но ни гледаше настойчиво, и аз се запитах какво ли мислеше той за нашата поява и дали възнамеряваше да открие кои сме. След няколко минути вече ми се струваше, че той изобщо няма да проговори, и затова аз се обърнах към него.
— Професор Стойчев — казах аз, — моля простете, че така нахълтваме във вашето усамотение. Дълбоко сме ви благодарни, на вас и на вашата племенница, че ни разрешихте да ви посетим.
Той погледна ръцете си на масата — бяха фини и обсипани със старчески петна, — а после вдигна поглед към мен. Очите му, както вече казах, бяха огромни и тъмни, очи на млад човек, макар че гладко избръснатото му смугло лице беше старо. Ушите му бяха необикновено големи и стърчаха отстрани на главата му сред грижливо подстриганата бяла коса; всъщност те улавяха част от нахлулите през прозореца слънчеви лъчи и изглеждаха прозрачни, леко розови по крайчеца като заешки уши. И очите му, които излъчваха едновременно доброта и тревога, също бяха някак животински. Зъбите му бяха пожълтели и нащърбени, а един от предните носеше златна коронка. Всичките зъби обаче си бяха на мястото и когато се усмихваше, лицето му добиваше причудлив вид, сякаш диво животно изведнъж е наподобило човешко изражение. Беше обаче чудесно лице, лице, което на млади години сигурно е имало необикновено излъчване, осезаемо въодушевление — трябва да е било неустоимо лице.
Стойчев се усмихна така заразително, че двамата с Хелън също се усмихнахме. Трапчинките на Ирина светнаха към нас. Тя се беше настанила в стола под една икона — предполагам на свети Георги, който яростно забиваше копието си в някакъв мършавичък змей.
— Много се радвам, че сте ми на гости — каза Стойчев. — Рядко ни идват гости, а още по-рядко идват гости, които говорят английски. Радвам се, че ще мога да упражня английския си, макар че, боя се, вече съм го позабравил.
— Английският ви е отличен — уверих го аз. — Къде сте го учили, ако е удобно да попитам?
— О, разбира се — отвърна Стойчев. — Когато бях млад, имах късмета да уча в чужбина и част от образованието си получих в Лондон. Мога ли да ви помогна с нещо или просто искахте да видите библиотеката ми? — Той каза това толкова простичко, че ме хвана неподготвен.