Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
— И двете — казах аз. — Искахме да видим библиотеката ви, но и да ви зададем някои въпроси за нашето проучване. — Спрях за малко да потърся нужните думи. — Двамата с мис Роси много се интересуваме от историята на вашата страна през Средновековието, макар че знам далеч по-малко, отколкото би трябвало, тъй като с нея пишем едно… ъъ… — взех да заеквам, защото изведнъж осъзнах, че въпреки кратката лекция на Хелън в самолета не знам нищо за историята на България, по-точно толкова малко, че би се видяло нелепо на този ерудиран старец, пазител на миналото на своята страна; а и защото онова, което всъщност исках да обсъдя с него, беше извънредно лично, ужасно невъзможно и най-вече беше разговор, който не исках да подемам, докато Ранов се мусеше презрително в другия край на масата.
— Значи се интересувате от средновековна България? — каза Стойчев и ми се стори, че и той хвърли бърз поглед към Ранов.
— Да — отвърна Хелън, която веднага ми се притече на помощ. — Интересуваме се от монашеския живот в средновековна България и, доколкото можем, сме се постарали да го проучим, за да довършим няколко статии. По-точно бихме искали да научим повече за живота в българските манастири в късното Средновековие и за някои от маршрутите, по които поклонниците са посещавали България, както и маршрутите, използвани от български монаси, тръгнали на поклонение в чужди земи.
Стойчев се оживи и поклати глава с видимо задоволство, а огромните му нежни уши светнаха на слънцето.
— Много хубава тема — каза той. Гледаше някъде зад нас и реших, че сигурно се взира дълбоко в миналото, направо в кладенеца на времето и вероятно вижда по-ясно от всеки друг на света онзи период, за който говорехме. — За нещо конкретно ли пишете? Имам много ръкописи тук, които могат да са ви полезни, и с удоволствие ще ви позволя да ги прегледате, стига да искате.
Ранов се размърда в стола си и аз отново усетих силна неприязън към непрестанната му бдителност. За щастие голямата част от вниманието му очевидно беше насочено към красивия профил на Ирина в другия край на стаята.
— Ами — подех аз, — интересуваме се от XV век, — всъщност края на петнайсети век. Мис Роси е проучила доста материали за този период в родната си страна — тоест…
— Румъния — вмъкна Хелън, — но съм израсла и учила в Унгария.
— О, вие сте ни съседка — обърна се професор Стойчев към Хелън и меко й се усмихна. — Учила сте в Будапещенския университет, така ли?
— Да — отвърна Хелън.
— Може би тогава познавате моя приятел — професор Шандор.
— О, да. Той е декан на нашия исторически факултет. Голям приятел ми е.
— Това е чудесно — просто чудесно — каза професор Стойчев. — Моля ви, предайте му най-сърдечните ми поздрави, ако имате възможност.
— Разбира се — усмихна му се Хелън.
— Кой друг? Не мисля, че познавам други преподаватели, които още да работят там. Но името ви, професоре, е много интересно. Чувал съм това име. В Съединените щати — той отново се обърна към мен и после към Хелън; с притеснение забелязах, че Ранов отново съсредоточи погледа си върху нас — работи един прочут историк на име Роси. Да не би да ви е роднина?
За мое удивление Хелън се изчерви. Реших, че сигурно не й е приятно да признае роднинската си връзка с него публично, или че се съмнява дали е редно да я оповестява, или че вероятно е доловила внезапния интерес на Ранов към разговора.
— Да — каза тя кратко. — Бартоломю Роси ми е баща.
Помислих си, че Стойчев би трябвало естествено да се почуди защо дъщерята на един английски историк твърди, че е румънка и е израсла в Унгария, но и да имаше такива въпроси, той ги запази за себе си.
— Да, точно това беше името. Книгите му са отлични — при това върху такъв широк кръг от теми! — той се плесна по челото. — Когато прочетох някои от ранните му статии, даже реших, че от него би излязъл отличен историк на Балканите, но виждам, че е изоставил тази област и се е заровил в много други.
С облекчение установих, че Стойчев познава трудовете на Роси и ги цени; това може би щеше да ни издигне в очите му и да ни улесни в опита да спечелим симпатиите му.
— Да, наистина — казах аз. — Всъщност професор Роси е не само баща на Хелън, но и мой научен ръководител — работя с него по дисертацията си.
— Какъв късмет — Стойчев скръсти набраздените си с изпъкнали вени ръце. — Каква е темата на дисертацията ви?
— Ами — започнах аз и дойде мой ред да се изчервя. Надявах се всички тези смени на цветовете по лицата ни да останат незабелязани за Ранов. — Пиша за холандските търговци през XVII век.