Пясъчна буря
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъчна буря». Краткое содержание книги:
Преди двайсет години богат британски финансист изчезва близо до Убар, легендарния изгубен град, погребан под пясъците на Оман.
Сега една научна експедиция, водена от дъщерята на финансиста, се готви да разбули тайните на пустинята. Ще открият обаче нещо по-красиво и от най-смелите си мечти… и по-смъртоносно.
Убар крие мощен енергиен източник, който може да захрани цялата горна земя… ако може да бъде впрегнат и удържан. Но преди да са поели към повърхността, изследователите попадат в капан. Защото същата живителна сила, която може да захрани с енергия целия свят, е на път да се излее в невиждана, поразяваща буря, помитаща всичко по пътя си…
Корал обясни:
— При такава буря силите навън са интензивни. Ще е нужно нещо повече от опит. Нужен е някой, чиято кръв е изключително богата на бакиболове.
Корал се обърна и срещна погледа на Сафиа.
— Както знаеш, изследвах кръвта на няколко от жените Рахим, включително и на Лу’лу. Всички те има само една десета от количеството бакиболове, които откривах в твоите клетки.
Сафиа сбърчи чело.
— Как е възможно? Аз съм само наполовина Рахим.
— Но правилната половина. Майка ти е била Рахим. Нейните митохондрии са предадени на твоите клетки. А в природата има и едно състояние, наречено „хибридна жизненост“ — кръстосването на две различни кръвни линии дава по-силно поколение от продължителното кръстосване на една и съща.
Дани кимна и застана до нея.
— Мелезите по правило са по-здрави от чистокръвните породи.
— Ти си нова кръв — заключи Корал. — И на митохондриите това им харесва.
Омаха пристъпи до Сафиа.
— Искаш тя да отиде при заседналата сфера? През електрическата буря?
Корал кимна.
— Смятам, че само тя би могла да успее.
— Забрави — отсече Омаха. Сафиа го стисна над лакътя.
— Ще го направя.
20:07
Омаха гледаше Сафиа, застанала на пясъчната пътечка в двора. Беше отхвърлила категорично молбите му да я придружи. Сега беше сама с ходжата. А той я чакаше на прага. Пейнтър стоеше на пост с него. И той не изглеждаше доволен от решението на Сафиа. Поне в това двамата бяха на едно мнение.
Но изборът си беше неин.
Аргументът й беше простичък и необорим: „Или ще се получи, или и без това всички ще умрем.“ Така че мъжете чакаха.
Сафиа се ослушваше.
— Не е трудно — каза ходжата. — Да станеш невидима не е въпрос на концентрация на волята. Трябва да й обърнеш гръб.
Сафиа се намръщи. Само че думите на ходжата съвпадаха с казаното от Корал. Митохондриите произвеждаха заредени бакиболове, настроени в унисон с енергиите в пещерата. Трябваше просто да ги остави да преминат към естествената си настройка.
Ходжата протегна ръка.
— Първо трябва да съблечеш дрехите си. Сафиа и хвърли остър поглед.
— Дрехите влияят на способността ни да ставаме невидими. Ако учената жена е права за онези мито… какви бяха, то дрехите изглежда смущават полето, което генерираме около телата си. По-добре ще е да не поемаме излишни рискове.
Сафиа смъкна плаща си, изрита ботушите и съблече блузата и панталоните. Останала по бикини и сутиен, тя се обърна към Лу’лу.
— Ликра и коприна. Тях няма да сваля. Лу’лу сви рамене.
— А сега се отпусни. Отвори място за мир и покой. Сафиа пое дълбоко въздух няколко пъти. След годините на панически пристъпи беше усвоила различни методи да открива собствения си център. Ала тук уменията й изглеждаха жалки на фона на страхотния натиск.
— Трябва да имаш вяра — каза ходжата. — В себе си. В кръвта си.
Сафиа вдиша дълбоко. Хвърли поглед назад към двореца, към Омаха и Пейнтър. В очите им прочете нуждата им да и помогнат. Но тази пътека беше нейна. За да я извърви сама. Знаеше го с нещо отвъд пулса на сърцето си.
Обърна се напред, решена и уплашена. Толкова много кръв се беше проляла в миналото. В Тел Авив… в музея… по дългия път дотук. Тя беше довела тук всички тези хора. Повече не можеше да се крие. Трябваше да извърви пътеката.
Затвори очи и остави всички съмнения да се оттекат.
Това беше нейната пътека.
Успокои дишането си, оставяйки контрола да отстъпи пред един по-естествен ритъм.
— Чудесно се справяш, дете. А сега хвани ръката ми. Сафиа посегна и стисна признателно ръката на старицата, изненадана от силата, която откри там. Покоят в душата й набираше сила. Ходжата стисна пръстите й, сякаш да и вдъхне кураж. Докосването й беше познато, допир от миналото. Ръката на майка й. Топлина се разля от тази връзка. Изпълни тялото й.
— Тръгвай — прошепна ходжата. — Довери ми се.
Това беше гласът на майка й. Спокоен, решителен, вдъхна й кураж.
Сафиа се подчини. Босите й стъпала пристъпиха от пясък върху стъкло. Единият крак, после другият. Излезе извън пътеката с ръка назад, стиснала ръката на майка си.
— Отвори очи.
Тя го направи, като дишаше равномерно и къташе топлината на майчината любов дълбоко в себе си. Но все някога трябваше да се пусне. Тя изплъзна пръстите си и направи още една крачка. Топлината остана с нея. Майка и я нямаше, но обичта й продължаваше да живее в нея, в кръвта й, в сърцето й.
Продължи напред, докато бурята вилнееше в пламъци и стъкло.