Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
— Тихо, Башка!… Тихо! — и най-сетне заговори така, за да успокои любимата повече от всичко жена: — А помниш ли какво казах, когато Господ-Бог ми те върна? Казах така: „С каквото имам възможност да ти се отплатя, Господи-Боже, това ти обещавам. След войната, ако остана жив, ще издигна черква, но през войната ще трябва да направя нещо значително, за да не ти се отплатя с неблагодарност.“ Какво значи замъкът! И това е малко за такова благодеяние! Дойде времето! Нима е достойно спасителят да си каже: „Обещание, празна приказка?“ Нека по-скоро да ме смажат камъните на замъка, отколкото да наруша честната рицарска дума, която съм дал пред Бога! Трябва, Башка! Това е всичко!… Да вярваме в Бога, Башка!…
Петдесет и първа глава
Още същия ден пан Володиовски замина с хоронгвите на помощ на пан Вашилковски, който се бе спуснал към Гринчук, тъй като бе дошла вест, че там татарите нахлули ненадейно, пленявали хората, грабели добитъка, но не палели селата, за да не бъдат открити. Пан Вашилковски ги разгромил веднага, освободил робите и взел пленници. Пан Володиовски откара тия пленници в Жванец и поръча на пан Маковецки да ги подложи на разпит и да запише подробно показанията им, за да бъдат препратени на хетмана и на краля. Татарите признаха, че преминали границата по перкулабска заповед и им бил придаден в помощ ротмистър Стинган от Влашко. Но макар и печени на огън, не знаеха да кажат къде можеше да се намира сега турският султан с цялата си сила, защото те вървели напред на разкъсани групи и не поддържали връзка с главния стан.
Всички обаче единодушно твърдяха, че султанът е тръгнал със силите си, че иде към Жечпосполита и навярно скоро ще се яви при Хотим. В тия показания нямаше нищо ново за бъдещите защитници на Каменец, но понеже в кралския двор във Варшава не вярваха, че ще има война, подолският пан подкоможи реши да изпрати пленниците заедно с техните новини във Варшава.
Разездите се върнаха доволни от първия поход. А ето че вечерта при Володиовски пристигна секретарят на неговия побратим Хабарескул, старши хотимски перкулаб. Той не донесе никакво писмо, защото перкулабът се страхуваше да пише, но му бе поръчал да каже устно на неговия побратим Володиовски, „зеница на окото му“ и „обич на сърцето му“, да бъде нащрек и ако Каменец не разполага с достатъчно войска за отбрана, да напусне града под някакъв предлог, защото втори ден вече в Хотим очакват султана с всичките му сили.
Володиовски поръча на секретаря да поблагодари на перкулаба и като го награди, изпрати го обратно, а сам той веднага уведоми командирите за приближаването на опасността.
Вестта, макар и очаквана всеки час, направи силно впечатление. Удвоиха енергията при строителните работи в града, а пан Хероним Лянцкоронски незабавно тръгна за своя Жванец, за да следи оттам какво става в Хотим.
Известно време мина в очакване, най-сетне на втори август, празника Света Богородица ангелска, султанът пристигна при Хотим. Полковете се разляха като безбрежно море — и при вида на последния укрепен град в границите под властта на падишаха от стотици хиляди гърла се изтръгна възгласът: „Аллах! Аллах!“ От другата страна на Днестър се простираше беззащитната Жечпосполита, която тия безбройни войски щяха да залеят като наводнение или да погълнат като огън. Огромните маси войска не можеха да се поберат в крепостта, затова се разположиха на полето, по същите ония места, където преди няколко десетки години също такава многобройна армия на пророка беше разгромена от полските саби.
Сега изглеждаше, че е дошъл часът на отмъщението и никой в тия диви пълчища, като се почне от султана, та се свърши с обозния нестроевак, не предчувстваше, че това поле за втори път ще се окаже зловещо за полумесеца. Надежда, не, дори сигурност в победата оживяваше всички сърца. Еничарите и спахиите, башибозушките тълпи от Балкана, от Родопските планини, от Румелия, от Пелион и Оса, от Кармел и Ливан, от арабските пустини, от бреговете на Тигър, от низините на Нил и спечените африкански пясъци с диви възгласи искаха да бъдат прехвърлени незабавно на отвъдния бряг на „неверните“. Но в това време муезините от хотимските минарета започнаха да зоват за молитва и всичко утихна. Море от глави с чалми, качулки, фесове, бурнуси, кефии и стоманени шлемове се наведоха към земята и по полето се понесе глухото шепнене на молитва, подобно на бръмчене на огромен рой пчели, и прекъсвано от полъсите на вятъра, летеше зад Днестър към Жечпосполита.
След това се обадиха барабани, тръби и пищялки и дадоха знак за почивка. Макар че войските бяха вървели бавно и удобно, падишахът искаше да им даде добра почивка след дългия път чак от Адрианопол. Самият той извърши обредното си измиване в един бистър извор, който бликаше близо до града, и тръгна за хотимския конак, а по полето започнаха да опъват шатри на полковете, които скоро покриха като сняг необгледното пространство наоколо.