Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— По-полека, ваша милост, по-полека… — викна някой от задните редове.
— Предполагах обаче, че оставяйки перото и сбогувайки се с читателя, ще бъда изслушан…
— Да, да, говорете, говорете — осмелиха се най-сетне няколко гласа от първия ред.
— Продължавайте, продължавайте! — подеха няколко възторжени дамски гласчета и най-сетне се чуха и ръкопляскания, вярно, че редки и анемични. Кармазинов се усмихна криво и се надигна от мястото си.
— Кармазинов, повярвайте ми, че всички го смятат дори за чест… — не се сдържа дори самата предводителша.
— Господин Кармазинов — раздаде се изведнъж чист момчешки глас от дъното на залата. Беше младият учител от уездното училище, един превъзходен младеж, тих и благороден, съвсем отскоро в града. Беше дори станал от мястото си. — Господин Кармазинов, ако бих имал щастието да обикна така, както ни го описахте, наистина не бих описвал своята любов в статия, предназначена за публично четене…
Той дори се изчерви.
— Господа — викна Кармазинов, — аз свърших. Пропускам края и се оттеглям. Ще ми позволите да ви прочета само шестте заключителни реда.
„Да, драги читателю, сбогом! — тутакси зачете той ръкописа си, вече без да сяда. — Сбогом, читателю; аз дори не настоявам твърде да се разделим като приятели: защо наистина да ти създавам грижи? Дори ме хокай, хокай колкото си щеш, стига да ти прави удоволствие. Но и за двама ни ще бъде най-добре завинаги да се забравим. И дори ако всички вие, драги читатели, изведнъж толкова се разчувствахте, че на колене и със сълзи на очи да умолявате: «Пиши, о, пиши, Кармазинов, за нас, за отечеството, за потомството, за лаврови венци», аз и тогава — естествено, след като най-любезно поблагодаря, щях да отговоря: «Не, не, доста време се занимавахме един с друг, мили съотечественици, merci! Време е да поемем на различни страни! Merci, merci, merci.»“
Кармазинов се поклони най-церемониално и целият червен, сякаш го бяха сварили, се запъти към кулисите.
— То пък някой се е засилил да му пада на колене! Ама че фантазия!
— Гледай ти какво самомнение!
— Това е само хумор — рече да се намеси някой по-умен.
— Моля, моля, дръжте си тоя хумор за вас.
— А бе, карай, нали поне свърши най-после.
— Брей че скука, ви казвам!
Но всички тия просташки възгласи от задните редове (впрочем не само от задните) потънаха в аплодисментите на другата част от публиката. Извикаха Кармазинов на бис. Няколко дами начело с Юлия Михайловна и предводителшата се струпаха пред подиума. В ръцете на Юлия Михайловна се появи разкошен лавров венец върху бяла кадифена възглавничка, поставена в друг венец от живи рози.
— Лаври! — каза Кармазинов с тънка и малко нещо язвителна усмивка. — Трогнат съм, разбира се, и с най-искрено чувство приемам този предварително подготвен и все още неувяхнал венец; но ви уверявам, mesdames, най-внезапно станах такъв реалист, че смятам, че в наше време лавровият лист е много по на място в ръцете на изкусния готвач, отколкото в моите…
— Пък и готвачът е къде по-полезен — провикна се семинаристът, който бе на „заседанието“ у Виргински. Редът се беше понарушил. Мнозина бяха наскачали от местата си, за да видят церемонията с лавровия венец.
— Де да имаше сега един готвач, още три рубли щях да дам — гръмогласно поде някой, дори твърде гръмогласно, гръмогласно и настойчиво.
— И аз.
— И аз.
— Ама наистина ли няма бюфет?
— Господа, това е просто измама…
Впрочем, което е право, тия разюздани господа все още доста ги беше страх от нашите сановници, пък и от пристава, който беше в залата. След десетина минути всички криво-ляво седяха по местата си, но първоначалният ред не можа да се възстанови. Хаосът вече започваше и бедният Степан Трофимович попадна точно в него…
IV
За всеки случай още веднъж изтичах зад кулисите и вече извън себе си, успях да го предупредя, че според мен всичко се е издънило и че най-добре изобщо да не излиза, ами незабавно да се прибере, та ако ще под предлог, че го е втресло, а пък аз също ще хвърля панделката и ще го придружа. Той вече излизаше в момента, но изведнъж се спря, изгледа ме високомерно от горе до долу и тържествено произнесе:
— Защо ме смятате способен на подобна низост, милостиви господине?
Отдръпнах се. Като две и две четири бях сигурен, че катастрофата няма да му се размине. И както си стоях, обзет от униние, пред погледа ми отново се мярна фигурата на непознатия професор, чийто ред идеше след Степан Трофимович и който одеве с все сила размахваше юмрука. Той продължаваше да ходи напред-назад, потънал в мислите си, мърморейки ни нещо под носа с ехидна, но тържествуваща усмивка. Някак без да ща (кой ли дявол ме накара!), отидох при него.