Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Че не свърши добре, не свърши, но лошото е, че тъкмо от него започна. Залата вече отдавна се беше размърдала, кихаха, кашляха, подсмърчаха — изобщо всичко, което става на литературните четения, когато литераторът, независимо кой е той, държи публиката повече от двайсет минути. Но гениалният писател нищо не забелязваше. Продължаваше да фъфли и да мънка и сякаш изобщо не искаше да знае за публиката, тъй че вече всички изпаднаха в недоумение. И ето че някъде от задните редове изведнъж се раздаде висок, самотен глас:
— Господи, какви глупости!
Сигурен съм, че беше неволно, без всякаква преднамереност. Уморил се бе просто човекът. Но господин Кармазинов спря, погледна насмешливо публиката и изведнъж изфъфли с осанката на уязвен камерхер:
— Изглежда, господа, че доста съм ви омръзнал?
Това е то вината му, дето пръв почна; защото, предизвиквайки по тоя начин отговор, даваше възможност да се обадят и мръсниците, при това на законно, тъй да се каже, основание, докато, ако се беше сдържал, щяха да поподсмърчат-поподсмърчат и щеше да се размине някак… Може би е очаквал в отговор на въпроса да му изръкопляскат; но ръкопляскания не се раздадоха; напротив, всички някак уплашено се свиха и се смълчаха.
— Не сте виждали никакъв Анк Марций, това е само стил — обади се внезапно някакъв раздразнен и сякаш че страдащ глас.
— Именно — тутакси подхвана друг, — днес няма привидения, а естествознание. Вижте какво пише в естествознанието.
— Господа, най-малко съм очаквал подобни възражения — ужасно се изненада Кармазинов. В Карлсруе великият гений съвсем беше отвикнал от отечеството.
— В наше време е срамота да се говори, че земята се държала на три риби — изцърцори изведнъж една госпожица. — И не сте ходили в никакви пещери при отшелници, Кармазинов. Пък и кой се интересува днес от отшелници?
— Господа, най-много ме учудва, че вземате всичко тъй сериозно. Впрочем… впрочем вие сте напълно прави. Никой не уважава повече от мен реалната истина…
И макар да се усмихваше иронично, беше много изненадан. Лицето му просто говореше: „Чакайте, не съм такъв, за какъвто ме мислите, аз съм за вас, само ме хвалете, повече ме хвалете, колкото може повече, умирам да ме хвалят…“
— Господа — провикна се той накрая, вече много силно уязвен, — виждам, че моята нещастна поемка е сбъркала адреса. Пък и самият аз май че съм сбъркал адреса.
— Де го биеш, де се пука — провикна се с цяло гърло някакъв простак, сигурно пиян, на когото пък изобщо не трябваше да се обръща внимание. Вярно наистина, че се раздаде непочтителен смях.
— Де се пука ли, казвате? — тутакси поде Кармазинов. Гласът му ставаше все по-писклив. — Аз ще си позволя да се въздържа относно това, кой откъде се пука. Защото твърде много уважавам всяка публика, за да си позволя дори най-невинните сравнения. Смятах обаче…