Картата на времето

— С моя роман, господин Джеймс — обясняваше ирландецът с големи превземки, — се опитах да покажа един по-задълбочен и богат образ на онова изтънчено въплъщение на Злото, което е вампирът. Опитах се да го очистя от цялата романтична естетика — същински баласт, който го е превърнал в окаян сатир шегобиец, неспособен да предизвика у жертвите си нещо повече от сладострастна уплаха. Главният герой на романа ми е един зловещ вампир, когото съм надарил с най-типичните черти, с които фолклорът е облякъл мита, макар че, да ви призная, добавих и някои особености, родени от моята фантазия, като например неспособността му да се отразява в огледало.

— Но когато се въплъти, Злото губи значителна част от мистерията си, господин Стокър, а също и от силата си! — възкликна Джеймс с оскърбен тон, който изненада колегата му. — Злото трябва винаги да се представя по един по-неуловим начин, да е рожба на неизвестността, да обитава онази мъглява гранична зона, която отделя съмнението от реалността.

— Боя се, че не ви разбирам напълно, господин Джеймс — промърмори ирландецът, когато другият като че ли се успокои.

Джеймс изпусна продължителна въздишка и се впусна в по-обширни разяснения на тази хлъзгава материя, но от слисаното изражение на Стокър Уелс заключи, че ирландецът изпадаше във все по-голямо объркване, докато слушаше събеседника си. Затова не е чудно, че когато спряха пред дома му, от файтона слезе един риж исполин, който сякаш не знаеше на кой свят се намира. Дезертьорството на Стокър — защото точно така подейства на Уелс неговото оттегляне — влоши още повече положението, тъй като двамата с американеца затънаха в неумолимо мълчание. Естествено, добрите обноски на Джеймс го принудиха да наруши тишината и по пътя към хотела му двамата поддържаха несъществен разговор за различните платове, с които можеха да се тапицират седалките на една карета.

Когато най-сетне остана сам във файтона, Уелс благодари на небесата и се отдаде на тъй желаните размишления, докато все повече се отдалечаваше от метрополията. Имаше толкова много неща, над които да разсъждава. Действително сериозни теми, да, като се почне от новините от бъдещето, които бе зърнал да висят на връвчиците — не знаеше дали ще е по-добре да ги забрави, или да ги съхрани в паметта си, — и се стигне до забележителната идея, че някой се бе сетил да картографира времето, сякаш бе физическо пространство. Само че това бе област, която никога не можеше да се картографира изцяло, защото нямаше как да се узнае краят на онази бяла връв. А дали наистина беше невъзможно? Ами ако пътниците бяха проникнали толкова напред в бъдещето, че да намерят границата му, края на нишката, точно както се бе опитал да стори изобретателят от неговия роман? Но съществуваше ли изобщо такова нещо? Щеше ли времето да свърши в някакъв момент, или да продължава вечно? Ако имаше край, то той би трябвало да настъпи в онзи миг, в който човечеството щеше да изчезне и на планетата да не останат никакви други видове, защото какво е времето, ако никой не може да го отмери, ако нищо не отбелязва неговия ход? Времето се проявява само в сухите листа, в раните, които заздравяват, в ненаситните дървояди, в разпростиращата се ръжда, в уморените сърца. Ако няма кой да го отбелязва, времето не е нищо, абсолютно нищо.