Картата на времето

Сетне направи пауза, по време на която оглеждаше гостите си един по един, докато накрая спря очи върху ирландеца.

— Един от тях ще е „Дракула“, романът, който вие току-що завършихте, господин Стокър.

На лицето на ирландеца се изписа изумление. Уелс го наблюдаваше любопитно. Дракула ли? — запита се той. Какво ли означаваше тази непонятна дума? Не знаеше, естествено; впрочем не знаеше много и за самия Стокър, освен малкото факти, споменати по-горе. Дори не му минаваше през ум, че този сдържан, методичен и тачещ социалните порядки мъж, който денем се нагаждаше със затрогващо раболепие към суетливия обществен живот на надменния си началник, нощем се впускаше в безкрайни оргии с проститутки от всякакъв вид. Похвалната цел на тези палави занимания бе да смекчат разочарованието, което предизвикваше вгорченият мед на разстроения му брак, превърнал се в чиста пантомима след раждането на сина му Ървинг Ноел.

— Въпреки че все още не го знаете, господин Стокър, и дори не дръзвате да мечтаете за това, вашият роман ще се превърне в третата най-четена книга на английски език в целия свят, след Библията и Шекспировия „Хамлет“ — заяви пътникът. — А вашият Дракула ще влезе с пълно право в пантеона на литературните митове, превръщайки се в едно наистина безсмъртно създание.

Стокър изпъчи гръд, щом чу, че в бъдещето, от което идваше пътникът, неговата творба щеше да се смята за класика. И майката на автора, след като прочете ръкописа, му предрече същото в една бележка, която той оттогава винаги носеше в джоба си — неговият роман щеше да го издигне много високо сред писателите на настоящото време. А нима, каза си той, не заслужаваше това? Бе работил шест дълги години върху тази творба, откакто доктор Армин Вамбери, професор по ориенталски езици в университета на Будапеща и експерт в окултизма, му зае един ръкопис, в който турците свидетелстваха за жестокостите на влашкия княз Влад Цепеш, по-известен като Влад Набивача на кол заради увлечението му да набива затворници на остри колове и да пие чаша от кръвта им, докато наблюдава агонията им.

— Друг от романите на Фрост се нарича „Примката на призрака“ — продължи Маркъс, обръщайки се този път към американеца. — Познато ли ви е това заглавие, господин Джеймс?

Американецът го изгледа смаяно, изгубил ума и дума.

— Познато ви е, разбира се — рече Маркъс. — Както можете да заключите от реакцията му, това е романът, който господин Джеймс току-що е завършил — една възхитителна история за призраци, която също ще се превърне в класика.

Въпреки ненадминатата си способност да крие чувствата си, Джеймс не успя да скрие задоволството си от това сведение за благоприятната съдба на романа — първата творба, която не бе излязла директно от ръцете му, защото за написването ѝ бе използвал услугите на машинописка. И може би именно заради тази символична дистанция, която бе поставил между себе си и хартията, бе дръзнал да говори за нещо толкова съкровено и болезнено като страховете от своето детство. Впрочем подозираше, че за това може би бе изиграло роля и решението му да престане да живее в хотели и пансиони и да се установи в красивата джорджианска къща, която бе купил в Рай. Едва тогава, когато се озова в кабинета си, огрян от есенното слънце, с една изящна пеперуда, пърхаща срещу стъклото на прозореца и с непозната жена, която очакваше думите му, положила пръсти върху клавишите на една чудовищна машина — едва тогава бе дръзнал Джеймс да напише роман, вдъхновен от нещо, което много отдавна му бе разказал Кентърбърийският епископ, историята на две деца, живели в усамотено място и преследвани от покварените духове на някогашни прислужници. Виждайки Джеймс да се усмихва по своя потаен начин, Уелс се запита каква ли ще да е тази история за призраци, които всъщност не са призраци, макар че може би все пак са такива — но понеже всичко навежда на мисълта, че са, в крайна сметка вероятно не са.