Картата на времето

— Можете ли да сторите това? — попита Стокър, внезапно обнадежден.

— Не само мога, но и съм длъжен да го сторя, защото вашата смърт е важно изменение във века, който съм назначен да опазвам — отвърна Маркъс. — Единственото ми намерение е да ви помогна, господа, и дано да съм успял да ви убедя в това. Вас също, господин Уелс.

Уелс се сепна. Откъде знаеше Маркъс, че той бе дошъл на срещата, изпълнен с недоверие? Намери отговора, като проследи погледите на пътника и на двамата си колеги, вторачени в лявата му обувка — от нея стърчеше ножът, който одеве бе привързал на гърба си. Явно възелът, с който се бе опитал да го закрепи, не се бе оказал твърде надежден. Засрамен, Уелс вдигна ножа и го пъхна в джоба си, докато Джеймс клатеше укоризнено глава.

— Всички вие — продължи пътникът, без да отделя повече внимание на случката — ще живеете още дълги години в първоначалната си вселена, уверявам ви, и ще зарадвате верните си почитатели, сред които съм и аз, с много други романи. Позволете ми обаче да пропусна сведенията за вашето бъдеще, за да продължите да се държите естествено, щом успеем да разрешим този малък проблем. Всъщност трябваше да се намеся, без да се разкривам пред вас, но въпросният Фрост е извънредно хитър и ще ви премахне така дискретно, че сведенията, които трябва да знам, за да предотвратя смъртта ви — като например точния час, в който вие, господин Стокър, ще бъдете бутнат по стълбите — няма да бъдат изнесени в пресата. Известни са ми само дните, в които всеки от вас ще претърпи съответния инцидент, а във вашия случай, господин Джеймс, не зная дори и деня, тъй като смъртта ви ще стане явна едва когато тялото ви бъде намерено от един съсед.

Джеймс тъжно кимна в знак на съгласие, може би осъзнавайки за пръв път безмерната самота, обгърнала живота му, заради която щеше да се спомине без шумотевица, незабелязано от света.

— Идеята да ви събера тук бе, тъй да се каже, отчаян ход, господа, защото не се сетих за друг начин да предотвратя кончината ви, освен да потърся вашето сътрудничество, което, струва ми се, няма да ми откажете.

— Разбира се, че не — тутакси отвърна Стокър, който явно се чувстваше физически зле от известието, че след няколко дни ще е мъртъв. — Какво трябва да направим?

— О, много просто — рече Маркъс. — Докато тоя тип Фрост не намери ръкописите ви, не ще може да ви ликвидира, затова ви съветвам да ми ги донесете колкото се може по-скоро. Утре, ако е възможно. Това простичко действие ще предизвика ново разклонение на тази времева линия, тъй като Фрост няма да ви убие. Щом се сдобия с романите ви, ще отпътувам отново в 1899 г. и ще проуча пак действителността, за да реша каква да бъде следващата ми крачка.

— Планът ми се струва отличен — каза Стокър. — Утре ще ви донеса моя ръкопис.

Джеймс даде същото обещание, и въпреки че на Уелс всичко това му изглеждаше като партия шах между Маркъс и въпросния Фрост, в която те тримата бяха обикновени пешки, не му оставаше друго, освен да се присъедини към останалите. Беше твърде зашеметен от събитията, за да може да размисли дали не съществува по-добър вариант от този, който бе предложил Маркъс. И тъй, на следващия ден и той като другите щеше да му донесе романа си. Ала фактът, че пътникът щеше да залови Фрост и да поправи нарушенията в бъдещето, не му гарантираше, че ще може съвършено спокойно да се разхожда с велосипеда си, ако преди това не се погрижеше за неуредения въпрос с Гилиъм Мъри. По тази причина едничкото, което можеше да стори, бе да помогне на инспектор Гарет да хване Маркъс — човека, който се опитваше да му спаси живота.