Сфинксът

Отворих очи и видях, че лежа на песъчливия под. Ястребът врабчар беше кацнал на протегнатата ми ръка и ме наблюдаваше изпитателно, извил глава на една страна. Опитах се да се изправя. Цялото тяло ме болеше. Почувствах, че действието на наркотика е започнало да отминава.

Ястребът подскочи на пясъка и започна да побутва крака ми с клюна си, като че ли искаше да ме накара да се изправя. Пясъкът около мен започна да се надига.

— Оливър! — изкрещя Амилия. — Змията!

Появиха се две блестящи очи, след това главата на влечугото изплува от пясъка. Беше огромен скален питон, люспестото му тяло започна да описва големи кръгове около мен. Ястребът се спусна, разперил ноктите си към змията, тя изсъска и се дръпна назад.

Изправих се с мъка на крака. Змията също се надигна, при това движение от двете й страни се посипа пясък. Погледна ме с пренебрежение, сякаш не бях нищо повече от най-обикновена муха. Стоях неподвижно, бях твърдо решен да не показвам страха си. След това, точно толкова неочаквано, колкото се беше и появила, змията се превърна в прах и аз осъзнах, че съм стъпил върху огромна мозайка на която бе изобразена змия, захапала опашката си.

И последните следи от синия лотос напуснаха тялото ми и аз усетих влажните каменни плочи под краката си, ремъците на раницата, впили се в раменете ми, болките от раните по ръцете и краката ми. Крайниците ми започнаха да треперят. Погледнах към Амилия. Тя също беше прашна, изподрана и приличаше на напълно нормален човек.

Над нас се чу викът на ястреба врабчар.

Чух свистене и един куршум прелетя край мен, минавайки съвсем близо до лявото ми рамо. Наведох се, изстрелите бяха съвсем истински. Двамата с Амилия се спуснахме към далечния край на пещерата, а в това време Хю Уолингтън, облечен в камуфлажни дрехи, се втурна в пещерата с пистолет в ръка.

Амилия, която също беше извадила пистолета си стреля два пъти и Уолингтън беше принуден да потърси прикритие.

— Насам, Оливър, зад този сталактит се намира входът към последната камера на гробницата. Вратата ще се отвори, когато застанеш пред нея.

— Ами ти?

— Такава е съдбата ми. Коя съм аз, че да я оспорвам? — отвърна тя с усмивка.

Уолингтън стреля отново, куршумът я уцели в лявото рамо и я отхвърли към стената. Тя изстена и се обърна към мен:

— Тръгвай! Веднага! Аз ще те прикривам.

Кръвта започна да се процежда през ръкава на Амилия. Протегнах се към нея, но тя ме отблъсна. Легна на една страна и продължи да стреля, докато аз притичвах от една скала към друга. Стигнах до ниския проход, едва забележим в сенките, и изведнъж усетих остра, пареща болка. Един куршум ме беше улучил в крака. Паднах на земята и изкрещях от болка и ужас.

Извърнах се и погледнах зад гърба си. Уолингтън тичаше през пещерата право към мен, а в това време Амилия трескаво поставяше нов пълнител в пистолета си. Наблюдавах го с ужас как спря, вдигна пистолета си и внимателно се прицели в мен. Погледите ни се срещнаха, беше на около дванайсет стъпки от мен, насочил дулото право в гърдите ми.

С периферното си зрение забелязах как Амилия дръпна затвора на пистолета и се чу изщракване.

Проехтя изстрел. Сърцето ми подскочи. Вперих поглед в Уолингтън, бях изненадан, че изобщо виждах нещо, и в този момент забелязах, че куршумът на Амилия го бе поразил право в корема. Втори куршум го улучи в слепоочието, той се завъртя и се строполи на земята. Кръвта му се лееше около него.

В мен се надигна ужасен писък, но имах чувството, че чувах пищенето на някой друг. Изпаднах в шок, едва си поемах въздух, но когато Амилия се обърна към мен и видях, че ме гледа спокойно, а ръцете й изобщо не треперят, започнах да се овладявам.

Вдигнах ръка и й извиках:

— Добре съм.

Въпреки това усещах, че ботушът ми започна да се пълни с кръв.

— Можеш ли да се движиш? — попита ме тя.

Надигнах се и се подпрях на здравия си крак. Усетих силна болка. Но в този момент откъм дъното на пещерата проехтя още един изстрел. Усмивката на Амилия замръзна на лицето й. Очаквах да се обърне и да отвърне на изстрела, но вместо това тя залитна назад, разпери ръце и пистолетът й падна шумно на земята.