Сфинксът

— Помогни ми! — викна ми Амилия. — Нямаме време, ще бъдат тук след няколко минути!

Посочи ми купчина камъни, които сякаш нарочно бяха натрупани на няколко дървени дъски. Повдигнахме заедно дъските, докато камъните не се изтърколиха и затрупаха напълно входа. Облегнах се уморено на хладната скала, усетих лекия мирис на варовик. Астрариумът тежеше като олово в раницата на гърба ми.

— Как ще излезем от тук? — попитах аз.

— Не е необходимо да излизаме.

— Но тук вътре ще умрем!

— Имай ми доверие — каза Амилия и изтупа праха от ръцете си. — Хайде, трябва да вървим. Сега сме в петия час, точно както трябва.

Извади малко фенерче и го включи. Стените и таванът на тунела бяха изрисувани с ярки стенописи, които в моето наркотично опиянение ми се струваше, че се движат. Йероглифите и рисунките разказваха за живота на Озирис. Ето тук беше женитбата му с Изида, там Сет го убива. На другата стена беше изобразена историята на Изида, която магически възкресява съпруга си, като събира четиринайсетте части, на които е било разчленено тялото му.

Амилия вървеше пред мен и осветяваше пътя. Докато я следвах, усещах синия лотос във вените си и въздействието му върху сетивата ми. Светлината се отразяваше от лъскавия диск на украшението на главата й и под краката й се появяваха цветя — макове, лотоси и лилии, докато ме отвеждаше все по-навътре в недрата на планината. Силно впечатлен от това погледнах към ръцете си, чудех се дали и аз не бях започнал да се променям по някакъв начин. Протегнах ръка и пръстите ми затанцуваха пред очите ми, бяха пет, десет, сто на брой. Движеха се съвсем бавно, сякаш въздухът се бе превърнал в желе.

Стигнахме до дебела дървена врата, върху която бяха издълбани образите на някакви чудовищни животни. Пред нея с гръб към нас бе седнал възрастен мъж, превит на две.

— Това е пазачът — прошепна Амилия, като не можеше да прикрие вълнението в гласа си.

Възрастният мъж се обърна към нас. С ужас установих, че това е баща ми, беше гол, слаб, съсухреното му тяло бе превито на две.

Амилия ми подаде пистолета.

— Трябва да го убиеш — нареди ми тя.

— Не мога — отвърнах ужасен.

— Той не е този, на когото ти прилича.

Баща ми проплака, когато видя пистолета в ръката ми. Не можех да откъсна поглед от него. Спомените нахлуха в съзнанието ми — първия път, когато пускахме хвърчило на хълма, а баща ми ми показа как да размотавам канапа, така че вятърът да го подеме. Колко горд се чувстваше, когато успях да го издигна високо във въздуха. Учудването и радостта ми, когато по време на церемонията по завършването ни успях да го зърна от подиума. Беше се заклел, че би предпочел по-скоро любимият му отбор да загуби, отколкото кракът му да стъпи в университета. Последният път, само преди няколко седмици, когато го видях, застанал на входната врата, съсухрен и безпомощен, облечен в розовата жилетка на майка ми. Знаех, че образът пред мен е само химера, но когато насочих пистолета, той ми се стори невероятно истински.