Сфинксът
- Автор: Лирнер Тобша
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-948-8
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сфинксът». Краткое содержание книги:
При гмуркане към останките на древен кораб археологът Изабела Уорнок открива астрариума — изключително ценен артефакт, който представлява сложен механизъм със свръхестествени свойства. Според преданията загадъчният уред предопределял съдбите на поколения крале и фараони още от зората на цивилизацията.
За зла участ невероятното откритие има ужасна цена и астрариумът остава у съпруга на Изабела — Оливър. Скоро Оливър разбира, че тайнственият уред може да предизвиква земетресения, както и че с негова помощ Мойсей е разделил Червено море на две. Часове по-късно на Оливър му се налага освен живота си да брани и вековно древна тайна в опасен свят на конспирация и египтология, където хилядолетни легенди се сблъскват смъртоносно със съвременната човешка амбиция.
Ударите, които идваха откъм тайната врата, започнаха да се чуват все по-близо. Вече нямах никакво време. Погледнах диска на астрариума. Черната стрелка продължаваше да се придвижва към момента на смъртта ми. Нямах избор. Трябваше да рискувам. Извадих ключа от астрариума и рязко го ударих в каменния под. Веднага прозвуча необичайно висок, кристално ясен звук. Пееща тръстика. Поставих все още вибриращият ключ между сухите устни на мумията. Звукът стана още по-силен, изпълни цялото подземие като слънчева светлина и имах чувството, че камъните наоколо започнаха да вибрират.
Вдигнах астрариума с намерението да го поставя върху тялото на Банафрит. Точно в този момент някой изкърти вратата на пещерата.
— Не мърдай! — заповяда ми един мъжки глас. Говореше английски със силен акцент.
Замръзнах на мястото си.
Мосри се изправи над гроба, пистолетът му беше насочен право в мен. Хвърлих поглед към астрариума и стрелката, която посочваше смъртта ми, и в този момент се предадох напълно и повярвах безрезервно в мощта на устройството. Пуснах астрариума върху тялото на мумията, очаквайки всеки миг куршумът да прониже тялото ми. И тогава прозвуча изстрел.
Затворих очи в очакване на болката. Нищо не се случи.
Обърнах се бавно и видях Мосри проснат на пода, а кръвта му се лееше от смъртоносна рана в главата. Зад него на прага видях Йедания, застанал на колене. В ръцете си държеше един много стар автомат „Узи“, а по лицето му се стичаше кръв. Звукът, който ключът Уаз издаваше, изведнъж спря и настъпи пълна тишина.
След това откъм астрариума се чу едно тихо изщракване. Извърнах се бързо към него. Пред очите ми черната стрелка с фигурата на Сет на върха изчезна и усетих как ме обзема някаква странна смесица от страх, смирение и облекчение. Моментът беше настъпил. Наблюдавах като на забавен каданс как астрариумът и красивото лице на Банафрит започнаха да се разпадат, докато накрая се превърнаха в червеникав пясък. „Когато поставиш пеещата тръстика в устата на лъва, пясъците ще запеят.“ Както предсказанието, така и последното желание на Изабела бяха изпълнени. В този прекрасен момент не изпитвах нищо друго, освен облекчение и безмерна радост. След това се затичах и коленичих до Йедания. Кръвта му беше образувала цяла локва под него.
— Такава е волята Божия — едва промълви той. — Тръгвай. Мисията ти вече е изпълнена.
Поколебах се, огледах отново пещерата, простия дървен ковчег, мъртвото тяло на Мосри и алегорията, в която Сет пробожда Озирис.
— Върви — прошепна Йедания, отпусна се назад и издъхна.
Навън настъпваше нов ден. Седнах до една скала и се загледах към долината. Знаех, че ще трябва да се погрижа за двата трупа в пещерата, както и за телата на Хю Уолингтън и Амилия, но точно в този момент слънцето се издигна над хоризонта огромно и златно и първите му лъчи озариха лицето ми. Изпитах огромно чувство на удовлетворение. Успях, върнах астрариума на мястото му и изпълних обещанието си към Изабела. Спасих себе си, спасих и Египет от разруха. Въодушевлението ми скоро се примеси със скръбта по загубените хора.
Откъм пещерата зад гърба ми долетя ястребът врабчар. Закръжи над главата ми, изпищя пронизително и както ми се стори — радостно, и отлетя към блестящото като шепа диаманти езеро в долината. Наблюдавах птицата, докато потъна в слънчевата светлина и се изгуби от погледа ми.
Няколко часа по-късно седях на верандата на кафенето, която гледаше към малката самолетна писта на оазиса Сива. Първоначалната ми възбуда бе преминала и сега се чувствах съвсем изтощен както физически, така и емоционално. Бях се върнал по стъпките си, за да погреба Амилия и Уолингтън, а след това и Йедания и Мосри, и това усилие бе изчерпало и последните ми остатъци от енергия. Сега не изпитвах нищо друго, освен огромна тъга.
Отпивах от ментовия чай и наблюдавах огромното море от пясък, което се простираше чак до хоризонта, а на вълни над него се носеше жегата. Вече ми се струваше, че всичко преживяно до този момент е било някакъв сън и нямах никаква представа какво ще ми донесе бъдещето.