Истинската история за носа на Пинокио [bg]

— Музикална кутия, музикална кутия, музикална кутия — изрече Пита, която на втората си чаша шампанско очевидно бе започнала да мисли на глас. Честно казано, тя не си спомняше за никаква музикална кутия. От друга страна имаше слаб спомен за някакво малко емайлирано джудженце с червена шапка на главата. То определено било твърде тежко, за да украсява с него елхата, но може да е било една от онези фигурки за украса, които се вадят на Коледа.

— Обаче не е било музикална кутия? — попита Бекстрьом.

— Баща ми разказваше една история за някаква музикална кутия — каза Пита. — Получил я от майка си, когато бил малко момче. Според мен той имаше няколко музикални кутии, като се замисля. Мисля, че подари няколко от тях, докато беше в Лондон по време на войната.

— Не знаеш ли как се казва? Този, на когото я е дал?

— Име, име, име — каза Пита и тръсна обезкуражено глава. — Колко удобно би било, ако всички имаха еднакви имена. Мисля си, че беше онзи политик. Онзи, който беше началник на всички. Ниският, дебел мъж, който през цялото време пушеше пура. Онзи, който се казва като нашите тоалетни.

— Тоалетни?

— Да, WC имам предвид.

— Уинстън Чърчил?

— Точно той. Така се казваше. Впрочем ние сме роднини. Сестрата на баба ми по майчина линия е женена за негов братовчед. Такива като нас винаги имат роднинска връзка помежду си.

— Значи, твоят баща е подарил музикална кутия на Уинстън Чърчил? — „Трябва да е била друга музикална кутия“, помисли си Бекстрьом.

— Да, а май Чърчил я върна на татко. Точно както онзи кисел църковен пастир. Моля господин комисарят да ме извини, но не помня. Знам, че татко се е срещал с Чърчил много пъти, докато живееше в Англия. Предимно на празненства от частен характер, разбира се. Знам, че той пишеше за това в своите дневници. После, имаше един английски историк, който написа книга за Чърчил, където той пише и за баща ми. Напомни ми, преди да си тръгнеш, да ти я извадя. Видях я в някакъв кашон в библиотеката — каза Пита. — Трябва да беше наскоро, мисля.