За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Озоваха се пред бързо нарастваща тълпа и го качиха на столче. Край тях с ръмжене профуча фекаловоз на въздушна възглавница. Беше отпрашил към септичната пустош зад брега на белезникавото солено езеро. Там бяха натрупани кафяви планини от извержения, които се бяха спекли и не се разлагаха. Пожълтелите облаци над тях напомняха разляно по небето олио. Щом завалеше, щяха да закапят мазно и мръсно и да плъпнат потоци от гнусотии, които да се омесят с лилавата безнадеждност. Когато изсъхнеха, те щяха да образуват чудати и може би красиви изваяния. А на онези, които биха искали да нахлуят в този град отвън, за да го завоюват, щеше да им се наложи да газят в шарена, смрадлива и жвакаща кал, висока чак до пояса.
Блуждаещият поглед на осъдения обхождаше ликовете на хората около себе си, а те на свой ред изучаваха неговата изпита и обветрена физиономия. Никой от тях не подозираше, че на вратата вече чука йаойотъл, както се зовеше войната на най-разпространения местен диалект.
За секунда Светия войник се взря в далнината, отвъд окончателната цел на фекалката и плантациите от куя. Прокълнат свят без ни един храст, ни един звяр и ни един микроорганизъм в него. Е, последното вече не беше вярно.
Две чевръсти ръце свалиха с лекота мешинения му колан, прокараха свободния край през катарамата и оформиха клуп, който пристегнаха на шията му.
През главата му пробяга садистична мисъл:
„Два са пътищата за нас: престъплението, което ни прави щастливи, или ешафодът, който ни пречи да бъдем нещастни.“
Беше ли я прочел някъде, или се бе зародила в собствения му ум?
Войникът събра сетни сили.
– Люде – извиси глас той – там, откъдето ида, има неща, наречени растения и животни. Ако ме послушате, никога повече няма да сте принудени – той се насили да изрече думата – да се храните със своите деца, за да можете да съществувате. Пак ще ги отглеждате, но вече не във ферми… Жените ви няма да служат само за разплод, а…
Екзекуторите ритнаха столчето под нозете му и той увисна.
С което зрелището свърши.
– Някой разбра ли откъде дойде той? – питаха се помежду си насъбралите се, все възрастни хорица с мургав тен. Наобиколиха с любопитство обесения, а той сякаш се отдели от себе си и се погледна отстрани.
… Сега ходеше до една дълга зелена ограда. Бе оставил далеко зад себе си осмоъгълните петнадесетостени, каналите с хромираните екскреции, арматурната слуз и пломбираните сълзи. Пфу! Такава подпухнала гадост в цялата история на фекалиите няма да намериш. Не искаше и да чуе повече за Теночтитлан и трижди неблагодарните му жители. Сбогом, Теночтитлан, столице на червения и черния цвят!
Продължаваше неуморно напред. Одеве бе поставил встрани от себе си младия Ицко и му бе разрешил да крачи неуверено. Вървеше – разрушен храбрец с руинен щит, с обезлистени гърди и в скромно настроение, а симпатичният му малък спътник бе по-нетраен и от сянка, останал без капчица влага под спаружената си кожа. На десетия ден привечер силуетите на пирамидалните постройки зад тях се разтърсиха с Господен бумтеж, през люспестия хоросан изби грапавата кора на бъдещите гигантостволи дървеса, а обитателите на града, заедно с писъците си, постепенно прераснаха в истински, съвсем истински мицели.
Светия войник и младият Ицко се стреснаха, но не се обърнаха да зърнат какво става, нито забавиха стъпки. Гората, изникнала срещу общия им уплашен гръб, сраснат подир сепването, беше стара, сенчеста и дъхава колкото Средновековието. Странно: сега – някаква гора. Електрически крушки светеха с отразената измамна светлина на витаминозни глобуси. Тънкокорите твари и живителните сфери се обличаха в цветове.
Отвъд оградата, чийто свършек не се видеше, бяха започнали тържествено да мучат рогати скотове. Сегиз-тогиз през пролуките надничаха блейнали брадати козли, а тлъсти свине ги следяха втренчено със запретнати клепачи. И всички тия животинки, както и много други добитъци и влечуги сякаш се бяха изсипали от чудодеен рог на изобилието. Или от чутовен ноев ковчег.
Когато зелените ребра на безкрайната ограда все пак се извървяха покрай тях, младият Ицко посочи с ръка пред себе си, към ширналата се гола равнина, и произнесе нещо с гримаса, досущ като дирещ изява цирков клоун, който най-сетне е съгледал своя дъсчен подиум.
Отдалеч се поклащаха Белите пети на обесения и Черната врана, кацнала на рамото му.
Тогава и войникът се спря озадачен. Подуши небитието.
Чу бесилото и Видя, че босякът-смъртник е жаден, че Естеството му умира от пек, а Плътта му се ражда под клюна на крилатия скулптор.