За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Светия войник поклати глава.
– На кого служиш? – питаше го мрачно императорът. – На северняците или на южняците? На Обединените ирокезки щати, на чийто главен вожд Та-Иа-Да-К-Ву-ку му излязоха пришки на езика да ме увещава, че искал да сключи Не-Скен-Нон, Велик мир, а зад гърба ми крои планове за съюз с апачите на Мангас Колорадас, за да им продаде некачествените си лазерни пушкала? Или може би на Инка Уайна Капак, владетеля на нашата съседка, империята Тауантинсуйо? неговите секретни експерименти по високопланинските полигони и изпитания на химически оръжия из Андите не са тайна за никого. Или си съгледвач, полакомил се за златото на онзи кретен, краля на Елдорадо? Разсипва се да разправя колко е богат, а хазната му на практика е изпразнена…
– Ти не разбираш – рече отчаяно Светия войник. – Иде време за промяна. Скоро нищо няма да е същото. Ако днес твоите поданици се боят да те погледнат в очите и те считат за живо божество, утре може да те пребият с камъни!
Внезапно монархът кихна така, че се разтресе целият. Лицето му бе почервеняло от гняв.
– Ти си този, който ще ни погуби! – ревна свирепо той. – Появата ти вече донесе нещастие за нас! Ето, сега проклятието се прехвърли и върху мен! Какво е това чудо, което се разпространява по въздуха и ни мори?
Светия войник се усмихна тъжно. Личеше, че е изнурен до крайност.
– Мънички живи същества, наречени вируси – отвърна той. – Толкова са дребни, че са незабележими с невъоръжено око. Те предизвикват болестни явления – кашлица, хрема, храчене. След тях ще плъзнат грипът, сифилисът и шарката… Мнозина ще се заразят… и в последна сметка не ще могат да оцелеят. Просто защото не са привикнали. Поколения ще са нужни, докато си създадете имунитет и успеете да се приспособите.
– Ти го донесе, нали. – Това не бе питане, а констатация. Императорът рухна на бляскавия си стол и оброни унило глава. – В теб няма нищо човешко – изстена той.– Знаеш ли, че това покоси и някои от децата, които бе помъкнал със себе си? Например онова момче, Ицкопоцакъл…
Светия войник притвори клепачи. Виеше му се свят. Плачеше му се. Може би най-сетне щеше да разбере какво означава да се разплачеш.
– Предполагах, че ще стане така – изрече глухо той. – Но нямах друг избор. Никакъв друг избор нямах… Трябва на всяка цена да чуеш какво искам да ти кажа. Имам едно предложение…
– Никакви предложения няма да слушам! – разкрещя се монархът настръхнал и виковете му погълнаха словата на войника. – Дори неизслушването им да доведе до краха на тоя свят!
– Става дума за нещо жизненоважно… – бърбореше несвързано войникът. Звукът на трошаща се бедрена става отекна отново в залата. Изневиделица изскочиха двама джелати и го сграбчиха под мишниците.
– Още сега – дереше се повелителят на миштеките – ще бъдеш изведен във вътрешния двор на тази сграда и ще бъдеш обесен за назидание. И за това няма да е необходимо решение на Върховния съвет, защото в моите правомощия е да те осъдя и да наредя веднага привеждането на присъдата в изпълнение. Проклет да си! Отнемам ти правото да изкачиш храмовите стъпала и да бъдеш принесен пред олтара на боговете. Ще бъдеш обречен на всеобщо презрение и кракът ти никога няма да стъпи в слънчевата страна! Никъде не ще откриеш вечен покой. Нашите култови жреци искаха да ти извадят сърцето, но то е от желязо. Никой няма нужда от твоето студено сърце! – Щипците на болката късаха меса от врата му, нажежени шишове се забиваха директно в мозъка му. И като че ли никакви илачи и компреси на дипломираните миштекски знахари не бяха в състояние да го избавят от страданието.
Повлякоха навън Светия войник. Влачеха го и го ръчкаха болезнено в бъбреците. Дори не се възползваха от услугите на асансьора. Водеха го по мишкоатъл, пътя на мъртвите, и нямаше връщане по този път. Мъкнеха го покрай конструкции от металокерамика и сребробетон, облепени с ламарини в телесен цвят, минаха покрай някакво ателие за трепанации и кухнята на имперския готвач, опръскана с кръвта на младенци, разминаха се с безброй дворцови служители в златоткани одежди, слизаха надолу, надолу, надолу сред прави линии, чупки и ъгли… Съвършените вентилационни шахти бръмчаха тихо, а асансьорната гъргореше – нескончаеми шумове, които увеличаваха усещането му за нереалност на произходящото.