Игрите на Немезида [bg]

Войната, помисли си Советер, докато се издърпваше към командната палуба, отдавна вече не се водеше за контролиране на територии. Работата на военните бе да подрият властта на враговете си. Водената от поколения дребномащабна война в Пояса не бе опит да се задържат станция Веста или Церера, или някой друг от малките центрове за провизии, плуващи в безбрежната пустота. Единствената ѝ цел винаги е била да попречи на СВП или някоя друга поясна организация да се превърне в организирана сила. Докато правилата не се промениха и тази организирана сила стана полезна. Свободният флот би се образувал десетилетия по-рано, ако хора като Дуарте бяха позволили. Сега, когато поясните вече го имаха, щяха да открият колко безполезен е всъщност.

Но бе достатъчно той да забаламосва Земята и каквото е останало от Марс още няколко години. След това… Наградата за дързостта бе шансът да насочваш историята.

Командната палуба бе в добър ред. Всички седяха в креслата си, дисплеите бяха наскоро почистени, контролните табла — лъснати. „Баркийт“ щеше да пристигне на станция Лакония така чист и спретнат, както е напуснал Марс. И нямаше да носят гривни. Той се издърпа до командното кресло и се закопча в него.

— Господин Тейлър, пуснете алармата за ускорение. Господин Когома, уведомете флотата и станция Медина, че продължаваме.

— Сър — обади се тактическият офицер. — Разрешете да отворя амбразурите на оръдията.

— Неприятности ли очакваме, господин Кун?

— Не, сър. Малко повече предпазливост.

Кун също не харесваше мършавите. И беше прав. Те бяха банда главорези и каубои, които си мислеха, че като имат пищови, имат власт. Според Советер още бе рано Свободният флот да започне да мами Дуарте, но те бяха глупави и импулсивни. Не можеше да се разчита, че една аматьорска сила ще взема същите решения като една професионална.

— Разрешавам. И пригответе отбранителните оръдия, като сте почнали. Господин Когома, моля, предайте на флотата да направи същото.

— Да, сър — отвърна Когома.

Разнесе се алармата и Советер се отпусна в креслото си. Чувството за тежест се върна за броени секунди. Пътуването до пръстена на Лакония бе кратко. Пространството между пръстените бе почти клаустрофобично тясно в сравнение с простора на истинския открит вакуум.

И тъмно. Беззвездно. Физиците разправяха, че оттатък пръстените нямало никакво пространство. Че мехурът, в който съществували, свършвал не с преграда, а по някакъв по-особен начин, който той не можеше да си представи. Не му и трябваше.

Порталът на Лакония се приближаваше, шепа звезди пламтяха ясни от другата му страна и постепенно се уголемяваха. Реактивните струи на авангарда на флотата запламтяха по-ярко, докато минаваха. Там щеше да има нови съзвездия. Друг ъгъл на галактиката, като съвсем ново небе.

— Приближаваме се към пръстена, сър — докладва Келер от навигационния контрол. — Минаваме след три, две…

Келер се разпадна. Не, това не беше точно. Келер си беше на мястото, седеше където и преди. Но сега бе облак. Всички те бяха облаци. Советер вдигна ръце. Виждаше ги идеално: върховете на пръстите, пространствата между молекулите, кръвта, която течеше и се вихреше отдолу. Можеше да види молекулите във въздуха — азот, кислород, въглероден диоксид, — всички те подскачаха бясно и се блъскаха една в друга, скривайки някакво по-дълбоко пространство между тях. Вакуум, който проникваше във всичко.