Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
Добре, но не съм ли наистина фиксиран на нея?
Направо съм изкукал на тема да науча истината.
Помоли се Богу наум дано съзнанието на Фелиша да е по-ясно днес.
Тя се хранеше, когато го въведоха при нея. Бе сама на малка махагонова маса в приятната и уютна столова. Имаше и други питомци, някои сами като нея, други на двойки. Той приближи и старицата повдигна глава. Погледна го, сякаш току-що е разговаряла именно с него и очите й въобще не регистрираха изненада, че го вижда. Брайсън изстена вътрешно.
— Джордж! — изписука тя, щастливо усмихната, а устните й се разтвориха и Ник забеляза изцапаните й с червило изкуствени челюсти. — Ама това е наистина много объркващо. Ти нали си умрял?
Сетне тонът й стана строг, сякаш се кара на непослушно дете.
— Ти не бива да си тук, Джордж! Че ти си мъртъв.
Брайсън се усмихна търпеливо, целуна я по бузата и седна на отсрещния стол. Тя все още го вземаше за баща му.
— Хоп, хвана ме, Фелиша! — рече с изкуствен ентусиазъм, сякаш играеха игра и той си признаваше грешката. — Ама я ми кажи — аз как умрях?
Старата жена го изгледа пресметливо и очите й се присвиха:
— Хайде, хайде, Джордж, няма сега да ми играеш тези номера. Отлично знаеш как стана. Хайде сега да не разлайваме кучетата наново, така де! Пийт и без това се чувства толкова виновен, нали?
— И защо, Фелиша?
Тя поднесе лъжицата с пюрето към устата си и заклати глава:
— Казва, че по-добре той да беше умрял. А не ти и Нина. И пак, и пак се укорява и вини: защо трябваше да умират Джордж и Нина?
— И защо трябваше да умрем ние?
— Много добре знаеш. Няма нужда аз да ти казвам.
— Но аз наистина не зная. Може би ти можеш да ми кажеш.
В същия миг пристигна Елена, дори и Брайсън се сепна, когато я видя. Тя се наведе и прегърна Фелиша, сетне се настани на стола до нея и взе сбръчканите и осеяни със старчески петна ръце в своите.
Дали Фелиша ще я познае? Не, това бе почти невъзможно: двете се бяха срещали само веднъж, и то преди много години. Но нещо в поведението на Елена незабавно успокои Фелиша и видимо я предразположи. Брайсън нетърпеливо гледаше Елена в очите, очакваше някакъв сигнал от нея, но тя изцяло бе посветила вниманието си на старицата.
— Ама изобщо не бива да е тук — внезапно рече Фелиша и хвърли кос поглед към Ник. — Че той си е мъртъв, нали така?
— Така е, зная — отвърна Елена кротичко. — Но я ми кажи как се случи? Мисля си, че ще ти стане по-добре, като поговорим за станалото, нали?
Фелиша внезапно се разтревожи.
— Аз винаги виня себе си. Пък Пийт все казва, че би желал те да не бяха умирали — по-добре той да си бе отишъл. Че Джордж му бе най-добрият приятел, нали?
— Така е, зная. Болезнено е да се говори за това, нали? Но какво стана, я ми кажи? Как загинаха те двамата?
— Хм, днес е рожденият ми ден, знаеш…
— О, така ли? Честит рожден ден, Фелиша!
— Честит ли, ами! Никак не беше честит. Беше си много, много тъжен. И такава ужасна вечер…
— О, съжалявам, моля те, разкажи ми за нея.
— Такава прекрасна, снежна вечер! Бях сготвила вечеря за всички, но пък изобщо не съм се опасявала, че може да изстине… И му го казах на Пийт, много пъти му го повторих. Ама той, не, та не! Не искал да ми разваля кефа и вечерта. И все викаше на Джордж: „Давай, давай… че вечерята ще изстине! Карай по-бързо, давай по-бързо!“ А Джордж му вика, че старият крайслер не е за заледени пътища, че спирачките му не са наред. Горката Нина — тя много се притесни и все молеше да спрем и да изчакаме бурята да отмине, ама не… Карай, карай!…
Очите й се напълниха със сълзи и тя отчаяно втренчи поглед в лицето на Елена.
— И тогава колата загуби контрол и се обърна, а Джордж и Нина бяха убити, пък моят Пийт бе в болницата повече от месец и все повтаряше: „Аз, аз трябваше да умра, не те! Аз трябваше да бъда жертвата, аз!“
Сега вече сълзите потекоха по съсухрените бузи на тази немощна старица с объркан от болестта мозък, в който минало и настояще се преплитаха в едно. Но мъчителните спомени продължаваха да изплават и да се роят в замъгленото й съзнание.
— Ама те бяха най-добрите ни приятели… най-добрите, разбирате ли?
Елена прегърна възрастната жена през крехките й рамене и успокоително й заговори:
— Но то е било нещастен случай. Нещастен. Всеки го знае.
Брайсън се изправи и също прегърна Фелиша, като с мъка преглътна собствените си сълзи. А тя бе такава една дребничка, подобна на оклюмала и болна птичка…