Сърца за изгаряне [bg]

— Скоро ще умра, скъпи мой Пип. Но ти го знаеш, нали?

— Моля те, не говори такива неща.

— Гладът скоро ще ме погълне и този път няма да има засищане. Силите ми ще отслабнат, няма да съм на себе си. Мислите ми ще изчезнат във водовъртеж от безсмислици и мънкане. Преживявала съм го толкова пъти. Ще бъде така, сякаш древен враг чука на вратата ти, неканен гост, който се хили през прозореца, когато откажеш да го пуснеш вътре.

— Може да използваш реката. Или тази гора.

— Няма да е достатъчно.

— Тогава ще намерим някого.

Ние вече сме го намерили. Хобсън, седнал търпеливо на задната седалка.

Не. Прогоних тази мисъл. Хобсън беше жертва, също като нас.

Повреден е.

Не.

— Казах ти, няма да го правя повече. Никога.

— Стела, не мога да те загубя.

— Ще се наложи.

— Ако хората в бяло ни открият отново… някой от тях. Или баща ми може да знае…

— Животът не е мой, за да го отнемам. Цялото ми съществуване е проява на егоизъм. Всички тези години постоянно ме убеждаваха, че върша правилното нещо, но дълбоко в сърцето си знаех, че не е истина. Но въпреки това правех, каквото ми казваха. Убивах за тях. Толкова много хора загинаха от моята ръка. Няма изкупление за греховете ми. Когато затворя очи, виждам лицата им. Чувам писъците им. Дори чудовищата — а много от тях бяха чудовища — не заслужават болката, която стоварих върху тях. Мисля, че ще приветствам смъртта и нейното мълчание. Всички те ще ме чакат от другата страна и аз ще трябва да отговарям пред тях, да се изправя пред тях, колкото и ужасяващо да звучи това, ако искам да постигна мир със съвестта си.