Фурията на Първия лорд [bg]

После се облече, въпреки че беше болезнено да се сгъне в кръста. Странният меч, с който беше промушен, беше оставил също толкова странен белег — твърд хребет от почти лилава тъкан, а областта около него беше изключително нежна. Той се вмъкна в панталоните си и препаса грижливо туниката си. Рязък прилив на болка премина през него, принуждавайки го да стисне зъби и да замръзне.

Усети погледа върху себе си и се обърна, за да види Красус отново буден с мътен поглед, насочен към него.

— М-майка ми — каза Красус, — тя е жива. А вие не ми казахте.

Тави шокирано се втренчи в приятеля си. Беше истина. Не му беше казал. Доротея Антилус беше предател на Империята, заедно с брат си, Върховен лорд Калар. Тя беше поробена заради таланта си в бунта на робите, последвал унищожаването на Калар и хаоса в каларанските земи. Никой не знаеше и не се интересуваше коя е тя — само какво можеше да прави. Ако той беше разкрил истинската й самоличност, това щеше да го принуди да повдигне обвинение срещу нея. По-важното беше, че тя почти го молеше да не казва на съпруга й или сина й, че е оцеляла. В капана на робска яка, която не може да бъде премахната, без да я убие, в известен смисъл това беше най-доброто решение. Жената, участвала в заговор срещу Империята, никога нямаше да се върне. Тя бе спасила Красус веднъж, когато беше в безсъзнание, но си тръгна, преди той да се събуди. Никога не беше напускала лагера на Свободния алерански и на практика се беше скрила през последните години.

Но този път Красус я беше видял.

Очите на Красус горяха.

— Не ми казахте.

— Тя ме помоли да не го правя — тихо каза Тави.

Красус стисна очи, сякаш в агония. Предвид контузиите му имаше всички шансове да е точно така.

— Излезте, Октавиан.

— Почивай — каза Тави. — Ще продължим този разговор, когато…

— Излезте! — изръмжа Красус. — Как можахте? Излезте.

С хриптене той потъна във водата и секунда по-късно отново заспа или загуби съзнание.

Тави седна на табуретката, която Доротея беше освободила. Целият се тресеше. Наведе глава към ръцете си и известно време стоя там. Враните да го вземат. Никога не е искал това. И все пак това беше само малък проблем сред толкова много други. Честно казано, не беше мислил за това. И сега лъжата, която навремето бе почувствал, че няма друг избор освен да я направи, можеше да му струва любовта и уважението на приятел.

— Толкова дребна грижа за човек с твоите проблеми — тихо каза Алера.

Тави вдигна поглед, за да види великата фурия да се появява по обичайния си начин, но този път покрита с мъгливо сиво наметало с качулка, което скриваше всичко, освен лицето й. Очите й, подобни на скъпоценни камъни, блестяха развеселено.

— Нямам толкова много приятели, че да не се притеснявам, че ще загубя един от тях — каза Тави тихо. Той погледна Макс, безмълвен и неподвижен във ваната си. — Или двама.