Фурията на Първия лорд [bg]

— Още не — каза Амара.

Бърнард кимна и продължи да наблюдава битката, неподвижен и невъзмутим.

Амара знаеше, че това е просто маска, за да не смути войниците, и се опита да подкрепи съпруга си, приемайки същия спокоен и невъзмутим вид. Но въпреки всички усилия, тя прехапа устни, когато видя млад легионер — почти момче — пронизан от сърповете на богомолка и хвърлен с писъци в морето от ворди отдолу. Неговите другари накълцаха богомолката на потрепващи парчета — но за младежа беше прекалено късно. Лечители изнасяха ранените от стената на всеки няколко секунди. За пореден път маратите и техните гарганти стояха наблизо и търпеливо чакаха, докато десетки ранени бъдат натоварени, след което се обръщаха и ги транспортираха към Гарисън.

— Тук става все по-трудно — промърмори Бърнард. — Атакуват много по-настойчиво от преди.

— Да дадем ли сигнал за отстъпление?

Бърнард стоеше спокойно, гледаше надолу към битката и не показваше никакво безпокойство на лицето си или с езика на тялото си.

— Все още не. Трябва да се уверим.

Амара кимна и се опита да се овладее. Успя с усилие. Да запази спокойствие и хладнокръвие, когато тя самата е изправена пред опасност бяха нещо, за което беше обучена, нещо, което беше усвоила. Но да гледа как други умират, крещейки в агония — или още по-лошо, когато умират в абсолютна тишина — за да изпълнят план, който тя спомогна да бъде създаден, беше нещо съвсем друго. За това тя не беше готова. Никога не бе притежавала талант за водно призоваване. Едва успяваше да създаде вълна по дъното на плитък тиган, дори в Академията, когато тренираше упорито. Сега искаше този талант повече от всякога. Би дала всичко, за да може да чувства ужаса, който я обзема, без да се страхува, че по лицето й ще се появят сълзи, които могат да влошат нещата още повече.

Вместо това тя стисна юмруци, изтласквайки емоциите. По-късно. Щеше да си позволи тези чувства по-късно, обеща си тя, когато признаците на паника сред командния състав няма да бъдат толкова опустошителни и опасни за морала на легионерите.

Не знаеше колко дълго е стояла неподвижна и спокойна. Със сигурност само мигове, но тези мигове се усещаха като часове — часове на кошмар, внезапно прекъснати от далечното пропукване на сигнал в нощното небе над тях.

Амара вдигна поглед и видя разцъфнали огнени сфери със зелени, арктическо сини и ледниково лилави цветове. Черни форми като роящи се молци трептяха до пламтящите сфери — хиляди и хиляди вордски рицари.

— Бърнард!

Бърнард я погледна, после вдигна очи към небето и внезапно се ухили. Експлозията на поредния залп на мулетата освети лицето му и комбинацията от светлина и сянка направи усмивката му дива и кръвожадна.