Беглец по равнините
- Автор: Макдональд Йен
- Серия: Евърнес #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-033-3
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Стимпанк
Электронная книга - «Беглец по равнините». Краткое содержание книги:
Разбиваща приключенска литература, която се простира в мултивселената, без и за момент да изгуби самообладание или чувството си за стил. Иън Макдоналд е един от великите писатели на научната фантастика, а дебютът му в янг адълт литературата е всичко, на което можете да се надявате: романтичен, наситен с непрестанно действие, безкрайно изобретателен и надарен със собствена душа. Кори Доктороу
Жестоко до козирката. В тази стиймпънк история на Иън Макдоналд Лондон се възправя до умопомрачителни мащаби със своите стъписващи кули, мръсни улици и впечатляващи герои, които без колебание влизат в битка един за друг. Това е от онзи вид фентъзи с въздушни двубои и нажежени до червено оръдия, от който ми се иска да проникна в реалността на описанието, да се присъединя към ветровиците и да се понеса към небесата. Паоло Бачигалупи, Майкъл Дж. Принц (автор на Ship Breaker)
Атлетичен, гениален и винаги на стъпка напред в играта, Еверет е прекалено съвършен, но това по никакъв начин не отвлича вниманието от забавлението в книгата. Макдоналд пише с научна, литературна изтънченост и лукаво чувство за хумор. Прибавете неспирния екшън, ексцентричните персонажи и отлично изградената авторова вселена, и тази първа книга от поредицата „Евърнес“ се оказва победител. Publihers Weekly
Какво удоволствие — да открием научна фантастика, основана на реални научни концепции […] В своя дебют за тийнейджъри Макдоналд изгражда един свят, който е различен точно колкото трябва, за да очарова читателите и да ги накара да повярват […] Блестящото въображение, пулсиращият съспенс и искрящата проза карат книгата да се откроява. Kirkus
Изобретателна, интелигентно измислена […] първокласна приключенска история. Тази книга е не само отличен фантастичен янг адълт по отношение на привлекателните герои и стилистиката в нея, но чисто и просто е добра фантастика по начин, който почти изобретява наново и вероятно ще пристрасти читателите към идеята за паралелните вселени. Забавно. Locus
— Еверет, миличък, има студено пиле с чили в хладилника…
— Мамо. Ако сте на път за вкъщи, мисля, че трябва да оставиш Виктъри-Роуз при баба Аджит.
— Еверет, какво има? Станало ли е нещо?
— Някой е влизал у дома.
Лора пристигна тъкмо когато от полицията правеха оглед на местопрестъплението. Бяха местни полицаи, в униформи, но и те караха шкода. Тя спря на вратата на всекидневната, вдигнала ужасено ръце към устата си, докато полицайката се опитваше да ѝ задава въпроси, следвайки я нагоре по стълбите до спалнята. Майка му издаде кратко стенание, каквото Еверет никога не бе чувал да излиза от човешко гърло:
— О, Боже мой, о, не, о, Боже! Никога вече няма да ми се струва чисто. Не мога да спя там, не мога, просто не мога. Мръсно е. Ровили са. Ще трябва да се преместим.
Еверет погледна руините в стаята си и разбра. Омърсено. Всичко беше омърсено. Дрехи, обувки, спално бельо, книги, кутии с кабели и стари играчки и автомобилчета, и футболни списания и плакати, откъснати от стената. Всичко. Бяха минали навсякъде, бяха го пипали, по всичко бяха останали мазните им отпечатъци и смрадта им. Призляваше му.
— За изхвърляне! До последната вещ! Не мога да допусна нищо от това до себе си — викаше Лора. — Защо нас? Какво имаме ние?
Не „нас“, не какво имаме „ние“ — помисли си Еверет. — Аз. Какво имам аз? Той притисна раницата към гърдите си. Доктор Квантум беше скрит вътре, заедно с Инфундибулума. Вероятно си въобразяваше, но флашката, която му бе дала Колет, му се струваше затоплена.
Полицаят се присъедини към тях на стълбищната площадка.
— Добре са преровили мястото. Определено са търсили нещо. Обикновено просто влизат и излизат, едно-две деца грабват първото, което им се мерне, и офейкват, преди някой да ги е усетил. Не, този път са се потрудили добре. Бравата на входната врата е отключена с шперц и не знам какво са направили на алармата, но електрониката е полудяла. Подсигурили са си достатъчно време.
Полицайката беше обгърнала с ръка раменете на Лора:
— Има ли при кого да останете тази вечер, миличка?
— Майката на мъжа ми. Тя гледа дъщеря ми.
— Мамо, аз ще преспя в Райън.
— Еверет…
— Той има допълнително легло. Баба Аджит няма къде да ни побере. Майката на Райън няма да възрази.
— Сигурен ли си?
Беше взел решението само преди секунда, но беше толкова сигурен, колкото и че ще изгрее слънцето, защото освен това си знаеше кой може да се появи тази вечер на вратата на баба Аджит, по неговия срамежлив, неуверен начин, с мекия му, заплашителен акцент и с искрените му съболезнования и въпроси като: Можем ли да помогнем с нещо? А, и още нещо, да си получавал нещо от баща си, например пакет или имейл, каквото и да е? Сигурен ли си?
— Всичко ще бъде наред. Ще накарам майката на Райън да ти се обади. И аз ще ти звънна. Върви. Ще се оправя.
Полицаите изчакаха Лора да се обади на ключар, който да поправи бравата, а след това да натъпче една торба с вещи от първа необходимост за нея и Виктъри-Роуз от бъркотията в спалните. Чак тогава откараха него до дома на Райън. Както и подозираше, шкодите бяха скапани полицейски коли.
8.
Кухнята на майката на Райън беше всичко, което кухнята на майката на Еверет не беше: чиста, подредена, добре осветена, топла, с татко в нея. Еверет познаваше Райън Спинети още от началното училище и през всичките тези години споменът му за мистър Спинети винаги беше свързан с това, че непрекъснато се смееше. Човекът откриваше по нещо потресаващо смешно във всичко. Еверет беше виждал в очите му да се появяват сълзи от смях заради котките на семейството: едната в кашона, който мъжът беше оставил в центъра на кухненския под, другата — дебнеща наоколо, и двете — стрелкащи лапи една към друга. Забавленията със собствения му баща бяха винаги сякаш предварително обмислени, никога ненадейни и спонтанни. Но при вестта за обрания дом на Еверет дори Джон Спинети остана сериозен.
— Остани толкова, колкото е необходимо. Домът ни е на твое разположение.
— Ако майка ти се нуждае от помощ, Еверет… — извика майката на Райън от разстоянията на безкрайната кухня. — Каквото и да е. Ужасно, просто ужасно. Пази боже някога да се случи и на нас. — Тя се прекръсти.
— Райън, настрои ли вече онзи монитор с висока разделителна способност? — попита Еверет.
В пети клас Еверет Синг и Райън Спинети се бяха разпознали един друг по линията на Трансформърите, осъзнавайки, че не са сами на света. Ексцентричните аутсайдери на тази земя са от едно племе и могъществото им е голямо. Приятелството им бе укрепнало пред екрана.