Стечение на обстоятелствата
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: СЛОВО
- ISBN: 9544395814
- Переводчик: Соня Димитрова Семова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Стечение на обстоятелствата». Краткое содержание книги:
… Преди да си тръгне за вкъщи, Настя Каменская остави в кабинета до бюрата на Ларцев и Коротков лаконична бележка:
C>
„Павлов от МВР на Русия. Не е спешно, само за общата картина. Целувам ви. А. К.“
C$
Възложителя не се тревожеше. Само малко беше недоволен. Той вече знаеше, че след изпълнението на поръчката са възникнали непредвидени усложнения и че вместо дело за нещастен случай се води следствие за умишлено убийство. Но в края на краищата, какво значение имаше? Лично за него разследването не представляваше никаква опасност. Главното бе, че Филатова вече я нямаше…
Спомни си своята първа среща с нея. Беше преди половин година, през януари. Седеше пред него спокойна, съсредоточена, готова да изслуша и да обмисли съображенията му. А той самият сякаш не се чуваше какво говори, объркваше се в думите и не можеше да откъсне очи от ръцете й, опитвайки се да улови поне някакъв признак на вълнение. Знае или не знае — това измъчваше Възложителя. Кой би могъл да предположи, че така ще се срещнат? От време на време тя вдигаше очи и се усмихваше. Струваше му се, че го прави някак по-особено, с подтекст, но той се овладяваше, стараеше се да се успокои и да вникне в разговора, който водеха. А тя сякаш не забелязваше вълнението му и нейните ръце не трепереха.
След тази първа среща Възложителя бързо забрави страховете си. Беше сигурен, че добре познава жените, а те не умееха твърде дълго да се сдържат и да мълчат. Ако тя знаеше или поне се досещаше кой е той, би се издала.
После имаше и втора среща, и следваща… Така се случи, че през февруари им се наложи да се срещат почти всяка седмица. Възложителя се вглеждаше в лицето й, в походката й, вслушваше се в нейния спокоен, почти лишен от интонация глас и не откриваше никакви признаци на нервност. „Не, не знае“ — облекчено въздъхваше, но още в следващата минута му се причуваше зъл сарказъм в нейните шеги, едва сдържана ярост в монотонната й реч, а в усмивката й съзираше насмешка. Скоро разбра, че Филатова пише книга. От този момент нататък нервите му се опънаха до скъсване — като магнит го теглеше тази загадъчна жена. Използваше всеки, дори и най-незначителния повод да се срещнат, за да преживее за пореден път мъчителните си съмнения и накрая да въздъхне облекчено — не, все пак не знае.
Книгата на Филатова също беше повод за разговор.
— Кога възнамерявате да я пишете? — бе я попитал Възложителя. — Вие сте толкова претоварена с работа.
Тя бе го погледнала открито и дружелюбно.
— Ще ви открия една малка тайна. Книгата вече е написана. Просто досега нямах възможност да я издам.
— Защо? Да не е нещо свръхсензационно? — пошегувал се бе Възложителя.
— Никаква сензация няма. Да се издаде книга, практически е невъзможно, ако ти си никой и никой не те познава. А сега вече имам име и репутация.
— И как ще се нарича вашето творение?
— Заглавието все още е само ориентировъчно — „Криминология. Корупция. Власт.“ Нещо от тоя род.
— И за какво се отнася, ако не е тайна?
— Дълго е за обяснение — бе се намръщила Филатова. — По-добре ще е да ви донеса ръкописа. Пък може и да ми подскажете дали не става да се издаде срещу хонорар. Нали знаете, че при нас за такова нещо не плащат. Съгласен ли сте? Още утре ще ви я донеса.
Тя се бе надигнала да си ходи. Възложителя стремително бе скочил и се бе втурнал към закачалката да й подаде кожуха, но неволно бе закачил с лакът пепелника и фасовете се бяха разсипали по масата…
— Не бъдете толкова нервен, Владимир Николаевич — бе му казала Филатова с ръка върху дръжката на бравата. — До утре.
Февруари се бе случил топъл и кишав, в стаята бе било задушно дори и при отворен прозорец. Възложителя бе почувствал, че ръцете му се вледеняват.
„Значи все пак знае…“
Колата зави от „Садовое кольцо“ по улица „Каляевская“.
— А сега накъде? — попита Захаров.
— Все направо. Знаеш ли, радвам се че ме потърси. — Настя го докосна по рамото. — Как се сети?
— Не се иска много акъл — усмихна се Дима. — Този младият, черноокият — и той ли работи във вашия отдел?
— Доценко ли? Да. Защо, нещо да не е сгафил?
— Добро момче е — одобрително кимна Дима. — Умее да разпитва. С къси изречения, без нито една излишна дума, без никакъв натиск. Лекичко те насочва, не можеш да се усетиш. Толкова бях ядосан, а успях да си спомня буквално целия разговор в колата. Добро момче — повтори той. — Такива като него са незаменими в работата със свидетелите.