![Обект № 522 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/0/0/646103-download.jpg)
Обект № 522 [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #8
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-022-4
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Обект № 522 [bg]». Краткое содержание книги:
Към тях се приближи висок негър, дебел и мускулест, с навити до лактите ръкави. Гледаше двамата латиноамериканци с гневно присвити очи.
— Хей, помияри, омитайте се.
Артър Райм се вцепени. Не можеше да помръдне дори да започнеха да стрелят по него, което не би го изненадало дори тук, при толкова скенери за метал.
— Я си го начукай, бе, чернилко — солна се оня с обицата.
— Лайнар — озъби се типът с пискливия глас.
Негърът се изсмя, хвана оня с обицата и го дръпна настрани, като му зашепна нещо. Латиноамериканецът се втренчи в някаква неопределена точка пред себе си и кимна на приятеля си, който тръгна след него. Отдалечиха се в другия край на помещението, като се преструваха на възмутени. Ако Артър не беше толкова уплашен, щеше да му се стори забавно — приличаха на училищни побойници, на които някой по-силен е натрил носа.
— Благодаря.
— Майната ти — отговори негърът. — И на тях също, педали. Трябва да се научат как стоят нещата тука. Загряваш ли?
Не, Артър нищо не разбираше. Но каза:
— Приятно ми е. Аз съм Арт.
— Знам шибаното ти име. Всички знаят всичко тук. Освен теб. Ти нищо не знаеш.
Артър Райм знаеше едно нещо, знаеше го със сигурност: Беше мъртъв. Затова отговори:
— Добре, кажи ми тогава твоето шибано име, задник такъв.
Това бе малко по-сигурен начин да предизвика смъртта, отколкото да чака сърцето му да се пръсне.
Негърът обърна огромното си лице към него. Миришеше на пот и цигари. Артър се замисли за семейството си, за децата и за Джуди. За родителите си — първо за майка си, след това за баща си. После, изненадващо, за братовчед си, Линкълн. Спомни си как като тийнейджъри едно лято се бяха надбягвали из напечените от слънцето илинойски поля.
Ще се надбягваме до онзи дъб. Виждаш ли го, ето там. На три. Готов ли си? Едно… две… три… старт.
Негърът се отдалечи, отиде при друг чернокож затворник. Поздравиха се, като допряха юмруците си и Артър Райм сякаш престана да съществува. Наблюдавайки този израз на приятелство, той се почувства още по-самотен. Затвори очи и наведе глава. Артър Райм беше учен. Вярваше, че животът се развива според законите на естествения отбор; Божията справедливост не играеше роля.
Сега обаче, потънал в депресия, безжалостна като зимна вихрушка, той се запита дали все пак не съществува някаква възмездяваща сила, реална и невидима като гравитацията, дали не го наказва сега за греховете, които е сторил през живота си. О, той бе извършил много добри дела. Бе отгледал децата си, беше ги възпитал в дух на общочовешки ценности и толерантност, бе останал верен на жена си, подкрепяше я, когато я оперираха от рак, беше допринесъл за развитието на великата наука, която обогатяваше света.
Имаше обаче и лоши неща. Винаги има.
Седнал така със смърдящия оранжев гащеризон, той се опита да си внуши, че с подходящи мисли и обети — и вяра в системата, която с чувство на дълг подкрепяше всеки изборен ден — може да премине през лабиринтите на съдебната система и да си възвърне живота и семейството.
Да, може би с подходящото състояние на духа и добри намерения можеше да надбяга съдбата със същото задъхано усилие, е което бе изпреварил Линкълн в онази гореща, прашна нива, тичайки с всички сили към големия дъб.
Може би щеше да се спаси. Може би.
— Изчезвай.
Думата го накара да подскочи, макар че бе изречена тихо. Зад него се беше приближил друг затворник — бял, рошав, целият в татуировки, но без нито един зъб, треперещ от абстиненция. Гледаше пейката, на която седеше Артър, макар че можеше да седне навсякъде другаде. Беше блед и в очите му се четеше злоба.
Надеждата на Артър — че някаква точна и научна система за морална справедливост може да му помогне — изчезна. Една дума, изречена от този дребен, но похабен и опасен на вид човек, я беше убила.
Изчезвай…
Едва сдържайки сълзите си, Райм стана.
7
Телефонът иззвъня и това подразни Линкълн Райм. Мислеше за техния господин Хикс и начина, по който би могъл да подхвърли уликите, и не искаше нищо да го разсейва.
Бързо обаче се върна към действителността — номерът започваше с 44, телефонният код на Великобритания.
— Команда. Вдигни телефона!
Щрак.
— Да, инспектор Лонгхърст?
Не използваше малки имена. Общуването със „Скотланд Ярд" изискваше известна официалност.
— Здравейте, детектив Райм. Тук има раздвижване.