Обект № 522 [bg]

Артър погледна втория, онзи отпред. Очите му бяха кръвясали, носеше голяма обица и зъбите му бяха развалени. Артър изгуби способност да говори.

— Хей — повтори онзи.

Райм преглътна уплашено. Не искаше да издава страха си, но не можеше да се овладее.

— На теб говорим. Бъди възпитан. Защо се правиш на гъз?

— Извинете. Просто… Добър ден.

— Здрасти. Ти к'во бачкаш, бе, брат? — попита онзи с пискливия глас зад гърба му.

— Работя… — Мозъкът му отказа да работи. Какво трябваше да каже? — Учен съм.

— Хайде, бе. Учен? — изръмжа оня с обицата. — Е, к'во правиш? Ракети?

Двамата се изсмяха.

— Не. Медицински уреди.

— Като ония играчки, дето казват „Отдръпни се" и пускат ток, а? Като в „Спешно отделение"?

— Не, по-сложно е.

Типът с обицата се намръщи.

— Не исках да кажа това — побърза да се оправдае Артър. — Не че няма да разберете. Просто е много трудно за обяснение. Компютъризирани системи за хемодиализа. И…

— Падат ли добри кинти? — попита пискливият глас.

— Чух, че си бил с готин костюм, когато са те довели да те обработят.

— Да ме… — О, да, „обработвам". — Не знам. Купих го в „Норстром".

— „Норстром". Какво е това, по дяволите?

— Магазин.

Артър отново сведе очи към обувките на затворника с обицата, който продължи:

— Та, викам, добри кинти, а? Колко взимаш?

— Ами…

— Само не ми казвай, че не знаеш.

— Аз…

Всъщност точно това смяташе да каже.

— Колко изкарваш?

— Не знам… Стотина-двеста хиляди.

— Мамка му.

Артър не разбра дали му се видя много или малко.

Оня с пискливия глас се изсмя:

— Имаш ли семейство?

— Няма да ви кажа нищо за тях — опълчи се Артър.

— Имаш ли семейство?

Райм се извърна към близката стена, където стърчеше самотен пирон, забит между бетонните тухли — вероятно предназначен за закачване на някоя табелка, която отдавна беше изчезнала.

— Оставете ме на мира. Не искам да разговарям с вас.

Опита се да си придаде решителен тон, но прозвуча като ученичка, която иска да прогони досаден обожател.

— Опитваме се да водим цивилизован разговор, брат.

Как се изрази? „Цивилизован разговор"?

Артър си помисли: „По дяволите, може би наистина се опитват да бъдат учтиви." Може би искаха да станат приятели, да го защитават. Бог му беше свидетел, сега всяка помощ бе добре дошла. Дали можеше да ги спечели?

— Съжалявам. Просто всичко е много странно. Никога досега не съм имал такива неприятности. Само…

— Какво работи жена ти? И тя ли е учен? Умно маце ли е?

— Аз…

Не можа да довърши мисълта си.

— Има ли цици?

— Шибаш ли я в задника?

— Слушай, учено копеленце, ето к'во се иска от тебе. Умната ти женица ще изтегли мангизи от банката. Десет бона. И ще отиде при братовчед ми в Бронкс. И… — Пискливият глас млъкна.