Пазителката [bg]

— Така е, но според мен не са го прокудили, а по-скоро сам е избягал. Ако е сторил нещо лошо, щяха да го хвърлят във Валхал, а не да го гонят от селото.

— Трябва да е било доста лошо, щом е избрал Мочурището. Навярно го е грозял не Валхал, а направо секирата на палача.

Потръпнах при мисълта. Аз самата едва не се бях простила с главата си на ешафода.

— Значи предполагаш, че войната е за отмъщение?

— Аз поне не виждам друга причина.

В този миг ме осени една идея и аз бързо я споделих с Делф.

— Може и да стане — рече той, — но ще ни трябва повече информация.

— Е, поне знаем от кого да я получим.

На следващата вечер разпитах Люк дали знае защо Торн е дошъл в Мочурището.

— Случвало се е — отвърна той, — като пийне повече медовина, да започне да си бърбори сам. Споменава имена и други такива неща.

— Какви имена? — оживих се аз.

— Чакайте да помисля. — Люк се потърка по тревясалата буза. — Мърд… Не, Мърг… Мъргатройд. Да, точно така, Мъргатройд.

Името не ми беше познато. Погледнах към Делф, но и той поклати глава.

— Нещо друго?

— Често се жалва как Уъговете не оценявали какъв велик водач е. Понякога назовава и друго име, но вие вече го знаете.

— Кое? — попитах.

— Върджил.

— А, да, нали са били приятели.

— Честно казано, като се накваси добре, не говори много приятелски за него.

Това ме озадачи.

— Люк, има ли някакъв начин да проникна в спалнята на Торн?

— Трудна работа. Винаги я държи заключена, независимо дали е вътре, или не. Защо?

— Защото смятаме, че там може да се крие обяснението за идването му в Мочурището — вметна Делф.

— Вярно, че ако иска да го опази в тайна, това ще да е мястото, но никой не влиза вътре освен него.

— Може ли поне да ни покажеш къде е? — попитах.

Дълго бродихме из проходите, докато съвсем не изгубих чувство за посока, но знаех, че Делф навярно я помни. Погледнах го и той едва доловимо кимна в знак на потвърждение.

Люк спря пред поредната отбивка и ни посочи един каменен коридор. Той бе добре осветен и лесно различих масивната врата в дъното му, вградена направо в скалата. Пред нея нямаше стражи, но тя, изглежда, не се и нуждаеше от тях.

По пътя на връщане продължих да разговарям тихо с Люк. Той отначало не бе особено възприемчив към идеите ми, но си личеше, че куражът му, погазен от Торн, постепенно се връща.

Щом се озовахме обратно в стаята си, казах на Делф:

— Трябва на всяка цена да влезем там. — Усетих как с изричането на думите сякаш милион пеперудки запърхват в стомаха ми.

— Каквото и да правим, ще е добре да побързаме — отвърна той. — Торн доста напредна с летенето и скоро вече няма да сме му нужни. Тогава и нашите кости ще украсят някоя стена.

— Люк ще ни помогне, но трябва да издебнем момент, когато спалнята е празна.

— Ами тогава за целта ще е най-добре да изкараме Торн оттам.