Червения вълк [bg]

— И тогава се налага да вървиш пеша?

— Не е далеч. Пресичам линиите по пешеходния мост, а сетне по Шепаргатан…

Оглежда се и тръгва през хола към стаята си. Аника тръгва подире му. Заварва го седнал върху идеално оправено легло с кувертюра и декоративни възглавнички. Върху бюрото лежат отворени няколко учебника, има и допотопен компютър, но всичко останало в помещението е подредено по лавиците или прибрано в кашони.

— Къде беше ходил?

Той прибира крака под себе си и сяда по турски, вторачил поглед в ръцете си.

— Алекс има бърз интернет. Играхме Теслатрон.

— Къде са родителите ти?

— Мама. — Поглежда я гневно. — Само двамата с мама сме. — Отново свежда поглед. Тя е нощна смяна. Обещах й да не закъснявам. Съседите ме наглеждат и трябва да внимавам, когато се прибирам късно.

Аника гледа голямото малко момче на леглото и за миг я обхваща непреодолим копнеж по собствените й деца. Очите й се навлажняват и тя поема няколко пъти дълбоко дъх, за да прогони сълзите.

И Кале ще бъде същият след някоя и друга година. Чувствителен, умен, готин, като пале.

— Значи си взел другия автобус, нощния? — Гласът й трепва едва забележимо.

— В дванайсет и половина е на спирката. И Бени беше в него. Той познава мама. В Свартьостаден всички се познават, затова се криех най-отзад.

— Той не те ли видя?

Момчето я поглежда, сякаш е ненормална.

— Беше се налял до козирката, нали така? Иначе щеше да е с колата, нали така?

Разбира се, признава тя и го изчаква мълчаливо да продължи.

— Заспа в автобуса. Наложи се шофьорът да го събуди на Мефос. Аз се изнизах през задната врата, докато двамата се разправяха.

— Къде живее Бени?

— Отсреща, на Лаксгатан.

Прави неопределен жест с ръка, но Аника пак не успява да установи посоката.

— И го видя как тръгва към къщи от спирката?

— Да, но той не ме видя. Гледах да вървя на разстояние зад него, а и валеше здраво.

Млъква. На Аника й става горещо с ватираното яке. Без да продума, го оставя да се свлече от раменете й, после го вдига и оставя върху стола пред бюрото на момчето.

— Какво видя, Линус?

Момчето свежда още по-ниско глава и кърши пръсти.

— Имаше една кола — промълвя то.

Аника чака.

— Кола?

Той кима отчаяно.

— Волво V70, само че тогава не го знаех.

— А кога разбра?

Подсмърча.

— Беше влязъл на заден във футболното игрище, затова се виждаше само предницата. Беше се прикрил зад едно дърво.

— Но ти го видя?

Още мълчание и кършене на пръсти.

— Как?

Момчето вдига поглед, а брадичката му потръпва.

— В колата седеше някой. На ъгъла има жълта улична лампа и тя го осветяваше малко. Виждаше се ръка върху волана. Държеше го ей така.