Прах [bg]

— Говорихме по въпроса преди години — започвам решително. — Предрекох всичко това в Ричмънд, точно преди да го напусна. И десет години по-късно, ето ни тук. Щях да съм ти благодарна, ако беше поговорил с мен за промяната в кариерата си.

Марино свежда глава към радиото и се вслушва в обаждане за разбиване на коли в комплекса на улица „Уиндзър“, за който стана дума преди минута.

— Просто от любезност, ако не нещо друго — добавям.

— Контрол до кола 13 — казва диспечерът.

Кола 13 не отговаря.

— Мамка му! — изругава Марино, като грабва радиото и увеличава звука.

Решавам, че го прави, за да ме заглуши и да спра да говоря по темата, която той не желае да обсъжда, но в същото време съм озадачена. Само преди петнайсет минути кола 13 съобщи, че е близо до квартала ми и проверява улиците за натрапника. Може ченгето да е зарязало моя квартал заради новите проблеми.

— Контрол до кола 13. Чувате ли ме? — повтаря диспечерът.

— Кола 13, разбрано — най-после отговаря ченгето.

— Приключихте ли с тази спирка?

— Не. Приближавам сграда номер три пеша. Изглежда, че там са били разбити няколко коли. Червен джип е видян да изчезва с висока скорост оттам. Вътре е имало няколко човека — съобщава полицаят, който диша тежко. — Описанието отговаря на джип, който е създавал проблеми тук и преди. Вероятно гангстерски нападения и вандализъм. Настоявам за помощ.

— Мястото е адски опасно, макар да е прочиствано няколко пъти — заявява Марино въодушевено. — Там стават доста гадни неща. Търговци на дрога се отбиват да посетят майките си и да продадат малко стока, докато са там. Метамфетамини, хероин, тъй наречените соли за баня. Плюс разбивания на коли, вандализъм и престрелка преди две седмици. Вършат гадории и изчезват, а понякога се връщат, след като полицията разчисти местопрестъплението. За тях това е забавна игра.

Не съм го виждала толкова развълнуван от дълго време.

— Това е откаченото нещо тук — възбудено казва той. — Виждаш домове за бедняци редом с къщи по милион долара или насред Площада на техниката с бизнес сградите му за милиарди. Та по тази причина ни притискат сериозно да изчистим нещата.

Отговаряме на кола 13. „Ние сме на главната улица — обажда се друга патрулна кола. — Влизаме сега.“

— Ясно — отговаря диспечерът.

— Помниш ли деня в Ричмънд, за който говоря? — връщам се на темата.

— Та какво си предрекла тогава? — пита Марино, като оставя радиото в скута си.

Описвам му дъждовния следобед от съня си. Припомням си тогавашния Марино и го сравнявам със сегашния, по-стар, с по-набръчкано лице, с обръсната глава.

Все още е силен и страховит, облечен в джинси и черно яке „Харли Дейвидсън“. По реакцията му разбирам, че лошата му памет е само преструвка. Усещам го по начина, по който гледа право напред, а после се завърта, за да се увери, че Куинси е добре, преди да стисне волана с двете си огромни ръце. Но не ме поглежда. Не може, защото стигнахме прекалено близко до онова, което никой от двама ни не иска да признае.