Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
— Не съм неговата Нахида и няма да си тръгна, докато не разбера какво е било това място.
Смъденето на магия по кожата й се беше усилило още повече, влажната горещина на града беше потискаща в затвореното помещение. Тя отметна воала си, предполагайки, че е малко вероятно да се натъкнат на някого тук, а после, без да обръща внимание на предупреждението на Зейнаб, се прехвърли през една от рушащите се стени.
Приземи се леко в дълъг покрит коридор. Поредица от варовикови сводове разделяха редица врати от обрасла градина във вътрешен двор: подът изглеждаше наскоро преметен, стената беше измазана и покрита със серпентини от пъстра боя.
Зейнаб изруга и я последва.
— В случай че не съм го казвала напоследък, мисля, че те мразя.
— Знаеш ли, за магическо създание, нямаш абсолютно никакъв приключенски дух — отвърна Нахри, докосвайки една от серпентините от синя боя, извивка, която приличаше на вълна.
Абаносова лодка изпъкваше върху нея. Под допира й вълната се надигна като жива и лодката заплава надолу по стената.
Нахри се усмихна широко. Заинтригувана, тя продължи напред, надничайки в стаите, покрай които минаваше. С изключение на някоя и друга строшена лавица и гниещи парчета килим, те до една бяха празни.
А после не бяха. Нахри се закова рязко на място пред последната стая. Рафтове от кедрово дърво, отрупани със свитъци и книги, покриваха стените, стигащи до високия таван. Още текстове бяха натрупани на пода в опасно високи купчини.
Пристъпи вътре, преди да забележи бюрото, вместено между две от купчините. Над обсипаната му с хартии повърхност се беше навела една фигура: възрастен на вид аяанлиец, облечен в раирани одежди, в които съсухреното му тяло се губеше.
— Не, не, не… — измърмори той на нтарийски и задраска онова, което беше написал току-що с въгленов молив. — В това няма никакъв смисъл.
Нахри се поколеба. Не можеше да си представи каква работа има един аяанлийски учен в претъпканата с книги стая в една рухнала постройка, но й се струваше достатъчно безвреден и безопасен.
— Мир вам — поздрави го тя.
Мъжът вдигна рязко глава.
Очите му имаха цвета на смарагди.
Той примига бързо, а после изписка.
— Разу! Разу!
Грабна един свитък и го вдигна като меч.
Нахри начаса отстъпи назад, размахвайки книгата си.
— Не се приближавай! — извика, докато Зейнаб се присъединяваше тичешком към нея.
В едната си ръка принцесата държеше кама.
— О, Иса, какъв е проблемът пък сега?
Нахри и Зейнаб подскочиха и се обърнаха рязко. Две жени се бяха появили от вътрешния двор толкова бързо, че сякаш ги бяха извикали с магия. Едната приличаше на сахрейнка, с червеникавочерни кичури, които падаха до кръста на изцапаната й с боя галабия. По-високата жена — онази, която се беше обадила — беше тохаристанка, облечена с ослепителна пелерина с видимо магически дизайн, която падаше като мантия от разтопен бакър около раменете й. Погледът й се прикова в Нахри. И този път — зелени очи. Същото яркозелено, като на очите на Дара.
Аяанлийският учен — Иса — надникна иззад вратата, все така стиснал свитъка в ръка.
— Прилича на човек, Разу! Кълна се, няма да ме пленят отново!
— Изобщо не е човешко същество, Иса. — Тохаристанската жена пристъпи напред. Яркият й поглед нито за миг не се бе откъснал от този на Нахри. — Това си ти — прошепна тя. Благоговейна почит се разля по лицето й и тя се отпусна на колене, допирайки пръсти в знак на уважение. — Бану Нахида.
— Бану Нахида? — повтори Иса. Нахри виждаше, че все още трепери. — Сигурна ли си?
— Да. — Тохаристанската жена посочи инкрустираната с изумруди желязна гривна около китката й. — Усещам подръпването във вместилището си. — Тя докосна гърдите си. — И в сърцето си — добави тихо. — Също като с Бага Рустам.
— О. — Иса пусна свитъка. — Майчице… — Опита да се поклони. — Моите извинения, господарки. В наши дни не може да си прекалено предпазлив.
До Нахри, Зейнаб дишаше тежко, все така вдигнала камата си. Нахри посегна и натисна ръката й надолу. Напълно озадачена, принцесата се взираше в странното трио, местейки поглед между тях.
— Извинявам се… — започна, мъчейки се да намери думи. — Но кои сте вие?
Тохаристанската жена се изправи на крака. Прошарената й със сребро и злато черна коса беше прибрана в изящна дантелена мрежичка, лицето й беше покрито с бръчки. Ако беше човешка жена, Нахри би предположила, че е минала шейсетте.
— Името ми е Разу Каракаши — представи се тя. — Вече се сблъска с Иса, а това е Елашия — добави, докосвайки топло рамото на сахрейнската жена до себе си. — Ние сме последните роби на ифритите в Девабад.