Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Нахри направи няколко крачки напред и си пое рязко въздух. По кожата й пробяга електричество. Би могла да се закълне, че гъстите сенки се бяха поразсеяли, когато се бе раздвижила.
Обърна се и видя, че Зейнаб я беше последвала.
— Какво е това място? — попита и гласът й отекна между камъните.
Зейнаб обходи развалините със скептичен поглед.
— Съборетина? Не бих могла да кажа, че съм експерт по разпадащи се постройки в един град на три хиляди години.
Улицата се стопли под краката на Нахри толкова силно, че тя да го усети през сандалите си.
— Трябва да вляза там.
— Какво трябва да направиш?
Ала Нахри вече бе тръгнала напред, изтласкала всякакви мисли за принцеси и дори за страховитите наказания на Гасан. Чувстваше се почти принудена, погледът й бе прикован в загадъчните постройки.
Спря пред масивна двукрила врата от месинг. Върху нея бяха издълбани пиктограми — орикс в скок и носът на кораб, огнен олтар на девите и една везна. От месинга сякаш струеше магия. Макар да не можеше да си представи някой да живее на подобно място, Нахри вдигна ръка, за да почука.
Кокалчетата й дори не бяха докоснали вратата, когато тя се отвори със стон, разкривайки зейнала черна дупка.
От другата страна нямаше никой.
Зейнаб я беше настигнала.
— За нищо на света — отсече тя. — Попаднала си на погрешния Кахтани, ако си мислиш, че ще вляза в тази обитавана от духове развалина.
Нахри преглътна. Ако беше в Египет, това би могло да бъде началото на приказка, с която плашат децата, приказка за загадъчни руини и ужасяващи джинове.
Само че, строго погледнато, тя беше ужасяващият джин и ледената хватка на постройката около сърцето й се стегна още повече. Беше безразсъдно. Импулс, в който нямаше смисъл… ала тя щеше да влезе.
— Тогава остани отвън.
Избегна ръката на Зейнаб и се вмъкна вътре.
Тъмнината начаса я погълна.
— Наар — прошепна и в шепата й разцъфнаха пламъчета, хвърляйки светлина върху онова, което някога несъмнено бе представлявало великолепно преддверие.
По стените имаше останки от боя, очертаващи формите на крилати бикове и танцуващи феникси. Навсякъде беше осеяно с дупки, места, откъдето скъпоценни камъни вероятно бяха изтръгнати от стените.
Нахри пристъпи навътре, вдигайки пламъчетата в ръката си. Очите й се разшириха.
Откъслечно, потънала в сенки, нахидската история на сътворението се разкри на стената пред нея. Древният храм на Сулейман, издигащ се над главите на строящите го работници деви. Жена със заострени уши и синьо-златен чадор, коленичила в краката на човешки цар. Докато се взираше с удивление в стенописа, Нахри би могла да се закълне, че фигурите започнаха да се движат и да се сливат: пръски златна боя се превърнаха в ято реещи се във въздуха шедута, очертанията на забулени нахидски лечителки, смесващи отвари, се изпълниха с цвят. Далечен звук на тежки обувки и възторжени викове на зрители зашепна в ухото й, докато парад от стрелци маршируваха, нахлупили церемониални шлемове, увенчани с полюшващи се пера.
Нахри ахна и в същия миг пламъкът се отдели от ръката й — точици светлина, откъснали се, за да огреят останалата част от помещението. Беше изблик на неосъзната магия, от онези, които тя свързваше с двореца, с царското сърце на Нахидите, чиято сила все още течеше във вените й.
Стенописите изведнъж престанаха да се движат. Зейнаб беше влязла след нея и предпазливо се приближаваше между отломките, осеяли пода.
— Мисля, че това място е принадлежало на семейството ми — прошепна Нахри със страхопочитание.
Зейнаб се огледа предпазливо наоколо.
— В интерес на истината… вярвам, че това би могло да се каже за голяма част от Девабад. — Лицето й придоби подразнено изражение, когато Нахри я изгледа сърдито. — Извинявай, ако ми е трудно да бъда дипломатична, когато се страхувам, че сградата всеки момент може да рухне. А сега, ако обичаш, може ли да си вървим? Баща ми още утре ще ме изпрати в Малака, ако неговата Нахида бъде смазана под купчина тухли.