Царство от Мед

— Разбира се, че не — промълви тя, извръщайки се от езерото, за да последва зълва си.

Не разговаряха много по пътя обратно. Зейнаб изглеждаше потънала в мисли, а Нахри бе доволна да затвори очи за малко, преди да се върне в оживената лечебница.

Само че носилката спря твърде рано, изтръгвайки Нахри от полудрямката й. Тя разтърка очи и се намръщи, виждайки Зейнаб да сваля забързано част от украшенията си. Натрупа ги върху възглавницата до себе си, а после извади изпод покритата с брокат седалка две памучни абаи и навлече едната над копринената си рокля.

— Да не би да ни ограбват? — попита Нахри, донякъде надявайки се да е така.

Един грабеж би забавил връщането им в двореца и постоянното бдително присъствие на Гасан.

Зейнаб уви сръчно тъмен шал около косата си.

— Естествено, че не. Отивам на разходка.

— На разходка?

— Не си единствената, на която понякога й се иска да избяга. Възползвам се от възможностите, когато ми се открият. — Зейнаб й подхвърли другата абая. — Бързо облечи това. И не си откривай лицето, Нахри я зяпна учудено.

— Искаш да дойда?

Зейнаб я изгледа.

— Познавам те от пет години. Нямам намерение да те оставя сама с украшенията си.

Нахри се поколеба, изкушена. Ала ужасените лица на хората, които Гасан беше наказал вместо нея, начаса изплуваха в съзнанието й и сърцето й се сви от страх.

— Не мога. Баща ти…

Изражението на Зейнаб омекна.

— Досега не ме е залавял. А ако го направи точно днес, аз ще поема отговорността, кълна се. — Тя махна към вратата. — Ела. Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от това повече и от мен.

Нахри прехвърли набързо възможностите пред себе си. Гасан действително имаше особена слабост към единствената си дъщеря, така че след още един миг на нерешителност изкушението надделя. Тя свали най-биещите на очи от украшенията си, нахлузи дрехата, която Зейнаб й беше дала, и я последва навън.

След тиха дума и многозначително намигване между принцесата и един от стражите (Нахри почувства, че това е добре отработена практика) двете жени се оставиха да бъдат повлечени от потока минувачи. Нахри неведнъж беше идвала в Гезирския квартал с Мунтадир, за да посети роднините му, ала никога не бе виждала друго, освен завесите на носилките, с които пътуваха, и пищния интериор на различни имения. Жените от двореца не биваше да се смесват с простолюдието, още по-малко пък — да се скитат по улиците на града.

На пръв поглед кварталът изглеждаше малък — въпреки че над града властваше гезирско семейство, повечето от съплеменниците им като че ли предпочитаха суровите земи на родината си. Въпреки това гледката беше приятна. Вятърни кули[1] се издигаха в небето, изпращайки свежия бриз откъм езерото покрай спретнати редици високи тухлени постройки, чиито бледи фасади бяха украсени с месингови капаци и бял хоросанов филигран. Напред беше пазарът, защитен от слънцето с помощта на плетени тръстикови килимчета и искрящ воден канал, издълбан в главната улица и пълен с омагьосан лед. От другата страна на пазара беше главната джамия на квартала, а до нея имаше голям павилион, засенчен от цитрусови дръвчета и финикови палми, където семейства се угощаваха с тъмна халва, кафе и други лакомства от пазара.