Танцът на Невестулката [bg]

19.

Последното, което видях от тримата — Джени, Деймън и Нана, бе как правят физиономии и ми се плезят. Толкова добре си прекарваме заедно, мислех си, докато колата напредваше към „Принс Джордж Каунти“, където веднъж се бях сблъскал с дванайсет годишен убиец през безметежните дни, когато издирвах убийците Джак и Джил и където живееше Кристин Джонсън.

Повтарях си мантрата, която бях избрал за тази вечер: Сърцето води главата. Имах нужда да вярвам в това.

— Кола под наем? Лимузина? — възкликна Кристин, когато я взех от дома й в Мичънвил.

Тя изглеждаше поразително красива — както винаги, когато я виждах, а това значеше много. Носеше дълга права черна рокля без ръкави, черни сатенени обувки с каишки. С токчетата ставаше висока малко над метър и осемдесет. Боже господи, обичах тази жена, обичах всичко у нея.

Отидохме при колата и се качихме.

— Не си ми казал къде отиваме тази вечер, Алекс. Само, че ще е на някакво специално място.

— Важното е, че съм казал на шофьора — отвърнах аз. Почуках на прозореца, който ни отделяше от него, и колата потегли в лятната нощ. Алекс Загадъчния.

Държах ръцете на Кристин, докато пътувахме по магистралата „Джон Хансън“ назад към Вашингтон. Лицето й бе наклонено към моето и аз я целувах в уютния мрак. Обичах сладките й устни, меката й гладка кожа. Беше с нов парфюм, който не познавах, и той също ми хареса. Целунах вдлъбнатината на шията й, после бузите, очите, косата. Щях да бъда щастлив да правя това до края на нощта.

— Невероятно романтично е — каза тя накрая. — И е много специално. А ти си необикновен… мили.

Прегърнахме се и останахме така. Говорехме, но не помня какво. Усещах как гърдите й се надигат и отпускат. Неусетно стигнахме до пресечката на „Масачузетс“ и Уисконсин Авеню. Приближавахме изненадата.