Четири слепи мишки [bg]

23.

Някъде към обед Нана най-сетне стана. Влезе в кухнята бавно, помъкнала някаква нова книга за четене. Вече бях сготвил обяд и за нея, и за малкия.

Не й се искаше да говори за това как се чувства, не яде много — сръбна си само няколко лъжици зеленчукова супа. Опитах се да я накарам да идем до д-р Родман, но тя не даваше и дума да се издума. Все пак ме остави да сготвя и за вечеря, да се погрижа за децата и да почистя къщата от горе до долу. Разбира се, придържайки се към стриктните й инструкции.

На другата сутрин за втори пореден път станах преди Нана. Това бе нещо нечувано за целия ни съвместен живот.

Докато я чаках да дойде в кухнята, се оглеждах наоколо. Обръщах внимание на познатите неща. В очите най-напред се набиваше голямата й газова печка. Имаше четири котлона и обширно пространство, където слагаше яденето да изстине или събираше продуктите, необходими за готвене. Отстрани имаше две фурни една до друга. Най-отгоре на печката винаги седеше черен и опушен тиган. Хладилникът също бе стар модел, който Нана не иска да замести с по-нов. Вратата му с вечно облепена с бележки, отразяващи съвместния ни живот — графикът на хора и на баскетболните тренировки на Деймън, графикът „на нещо си“ на Джени, спешни телефонни обаждания за мен или Сампсън, бележката с часа за следващия преглед на Алекс, както и последната мъдрост на Нана, по която си бе паднала напоследък: Никога няма да се спънеш, ако си на колене.

— Какво си се замислил, Алекс?

Чух познатия звук от тътренето на чехлите й, обърнах се и я видях застанала на вратата с ръце на кръста, готова за битка или кой знае за какво.

— Не знам. Може би за духа на отдавна отминали закуски. Как се чувстваш, старо? Добре ли си?

Тя намигна и поклати малката си главичка.

— Аз съм добре, ами ти как си? Изглеждаш ми нещо уморен. Трудна работа е човек да се грижи за къщата, а? — измърмори тя в скоропоговорка и се изкиска.

Звукът толкова й хареса, че тя се изкиска още веднъж.

Прекосих кухнята и я вдигнах на ръце. Бе толкова лека — я имаше, я нямаше петдесет килограма.

— Пусни ме! — извика тя. — И по-леко. Може да се счупя.

— Обаче първо ми кажи за вчера. Ще си вземеш ли час при доктор Родман? Разбира се, че ще си вземеш.

— Само ми трябваше малко повечко сън, това е всичко. Просто се вслушах в организма си. Ти не го ли правиш?

— Правя го — отвърнах аз. — Точно това правя в момента и го чувам как ми нашепва, че трябва да се погрижа за теб. Ще си вземеш ли час при доктор Родман, или аз да ти взема?

— Пусни ме, Алекс. Вече съм си взела час през тази седмица. Редовна визита, а не кой знае какви страхотии… Така. Кажи сега как ги искаш яйцата тази сутрин.